Джек Лондон е художник, който използва изключително един цвят –бяло. Картините му са престудени, но това прави впечатление само на първите страници – след това студът става част от пейзажа и дори когато минусовата страйност се измерва в десетки градуси под нулата, животът продължава равномерния си ход.
Когато бях на 10-11 г., томове на Лондон ме поглъщаха. Дивата пустош ме грабваше, както е грабнат изнежения Бък от своя господар. Съдбата му е жестока – да тегли шейната далеч на север, там, където властват ясните и неизменни закони на природата. Потомство на санбернар и овчарка, той носи в гените си всичко необходимо, за да оцелее, да премине през най-жестоката школа на човешкото обучение и да стане свръхкуче – такова, каквото може да се сприятели с вълк и да почуства в себе си пулса на дивото. И все пак да бъде вярно до гроб… буквално. Отвъд този гроб е свободата, където дивото зове. Но нищо не е по-силно от повика на верността – хилядолетията общо съществуване са завързали човека и кучето с обща неразкъсваема верига.
Лондон е величествен разказвач. Начинът, по който описва мислите на едно животно се доближава до свръхестественост, а суровите му пейзажи са направо сюреалистични на фона на абсурдната “зима”, която се лигави навън.