Какво да правя в тая Словения? А…. Как да ти обясня… Познато ли е това – като наебеш пичката на един мафиот, и той поиска да разкаже играта на цялата ти фамилия и после някой твой роднина полицай ти вика да ходиш да се покриеш в Словения? Ето това е.
Трудно е да съпоставя „Югославия, моя страна“, предишната книга на Горан Войнович, която прочетох, и „Джорджич се връща“, последната по-скоро ми напомни на една сръбска книга, която четох преди много години – „Хищни нокти“ на Марко Видойкович, и там езикът беше силно откровен, докато тук си е направо мръсен от началото до края, неслучайно избрах точно тоя цитат за начало. Това е хаотичната, невдъхновяваща история на един хлапак, който навсякъде се чувства чужд и гордо се самонарича със звучното прозвище „чефур“ – така словенците наричат имигрантите от другите бивши югославски републики. Но Джорджич някак се чувства чефур и в Босна, където се корени семейството му, макар точно там да му се иска да е различно: „Всичко мога да съм – и травестит, и миротворец, монголоид, цигане, всичко, мамка му, само не още веднъж чефур“. Но и това му желание няма как да се изпълни.
За живота не ти трябва талант, а дебела кожа и здрави нерви.
Романът се простира в онова неопределено постюгославско време, в което всеки може да вика за всекиго по време на спортни събития, може да пътува до Белград, да крещи името на Радко Младич от трибуните, не че му дреме за него, само иска да е част от нещо по-голямо, да е там, „Понеже тук всички сме си свои“ – и най-вече да не се чувства поне за малко чужд. Джорджич е герой, който сякаш никога не отива никъде – а винаги се връща, например в Словения, където „…светът се дели на словенци и чефури“, където той ще се върне дори само „за да има един чефур повече“. Той трябва да се върне към семейството си, за да бъде до тежко болния си баща, който упорства в нежеланието си да отиде на лекар, защото там може да чака, а „работата беше в това, че той не биваше да чака. Понеже, ако той чакаше някъде, това значеше, че не познава никого там. Че той е единственият чефур на света без никакви връзки.“ Познато, нали?
…езикът на чефурите е отпреди да е имало болници, доктори и лекарства, и затова при чефурите болестите все още се делят на такива, които се лекуват с чесън, и такива, дето се лекуват с ракия.
Трудно се чете „Джорджич се връща“, като движение по разбит път. Езикът, който Войнович някак отстранено предава, е езикът на отхвърлянето, на простащината, на агресията, а миговете доброта и приемане са заринати под тоновете самодоволна грубост. Неговите герои не са литературни, те са сякаш извадени от истинския живот, те са типът хора, за които обичайно не се пишат книги, най-много някой ръбат и мрачен социалнокритикарски филм за обикаляне по фестивали да се направи. Те са постоянно в движение без цел, в един момент може да пренасят контрабанда през границата, в другия да си заплашват семействата за 200 евро плата, а могат и да отхвърлят всички норми и да завъртят луда любов с мюсюлманка, удряйки по все така тежките табута в проливалите кръвта си взаимно бивши югославски републики. Там религията все още носи потенциал да разпали фанатизъм у всеки, за когото само вярата не е достатъчна: „Санел отново откачаше. Тая негова религия беше дрога лошо качество. Понеже с религията не можеше да се надруса толкова, колкото имаше нужда. Не можеше да си удвои дозата, когато трябваше. Не можеше да се моли по десет пъти на ден и да си реши проблема.“ И пак там да си свой е най-важното – но е толкова лесно да се почувстваш чужд.
Този роман може да се гледа като още един в безкрайната редица романи за бунтуващи се срещу падналия им се жребий млади – още един спасител в ръжта, – но такъв, който не знае за кого да вика дори по време на баскетболен мач. Защото няма отбор, който да е неговият. И няма народ, към който да се причисли и на принадлежността към който да се осланя. В крайна сметка чефурът си е чефур, това ни казва Горан Войнович. И няма лечение. Така е на Балканите, където производството на отчуждение е все така във възход.
