Епичните фентъзита са добро четиво за лятото, особено като не са от типа 1000-странични тухли, а разхвърляни в по-кратки и удобни за носене томове. Поредицата за джуджетата на Маркус Хайц отдавна привлече вниманието ми, особено последните корици са много силни, а имах и гаранция, че вътре ще има достатъчно мрачнота и агресия, за да удовлетвори вкуса ми.
Том първи на „Джуджетата“ – „Претендент за престола“ – въвежда читателя точно преди започване на голямата драма за оцеляването на Гирдългард, земя, на която с променливи отношения живеят няколко големи рода джуджета, хора и елфи, злите братовчеди на последните – алвите, и обичайните орки, огрета и други. Дори и враждебни един към друг, хора, елфи и джуджета имат общ зловещ враг – Погиналата земя, зараза, която превзема територии, зомбира мъртвите и унищожава всичко по пътя си, а под нейно подчинение са армии от орки и огрета, както и коварните алви. Единствената защита засега са обединените магьосници, които поддържат енергиен щит срещу заплахата. Времената обаче се менят и при джуджетата е време за избoр на нов владетел – а кой ще бъде той е решаващо за тяхната политика: дали ще доунищожат вековния си враг елфите, или ще търсят съюз с тях и хората срещу Погиналата земя, която е на прага на мащабна инвазия.
Тази „игра на трон“ въвежда в книгата и главния герой – джуджето Тунгдил, отгледан от хората, който никога не е виждал свои родственици, а мисълта за женски джуджета кара кръвта му да кипи. Изпратен на уж кратко и безопасно пътешествие, той се оказва въвлечен както в хаоса на разпадащия се ред в Гирдългард, така и в борбата за джуджешкия престол, нещо, което хич не му е по вкуса. От опитен ковач той трябва бързо да се превърне и в смел воин, да научи какво е да си джудже в свят, пълен с опасности – и да защити всичко, в което вярва. Особено след като всичко познато е на път да рухне…
„Джуджетата“ е канонично епично фентъзи и би се харесало много на феновете на Толкин и на приключенията с меч (в случая са основно брадви) и магия. В него добрите са си добри, лошите – лоши, различните видове си имат стереотипизирани черти, а действието тече по познат от много други книги модел. Аз лично имам слабост към съвременните фентъзита, които са много по-сложни и объркани, в които главните герои са с тежки характери, които вършат нерядко укорими и гадни неща, но все пак идеята за поставяне на джуджетата в центъра на действието ми допадна. Като цяло ми липсваха резките обрати на действието, но пък с първия том Маркус Хайц само си подготвя почвата за реалното развитие на сюжета – до осми том предполагам, че ще се случат много неща и силно се надявам да разчупи сюжета и да избяга от оковите на познатото.
Допадна ми и че Хайц е добавил щипката хумор, толкова нужна, за да бъде една книга приятно четиво. На едно място примерно обясняват на объркания Тунгдил как се свалят женските джуджета: „Стрелкаш я с очи. Пееш й песен. Даваш й изработен от теб пръстен. След което й целуваш краката, покриваш я с дебел слой от любимото й сирене, завърташ я четирикратно във въздуха – и портите на крепостта ще се отворят“. Разбираемо е объркването на невинния главен герой, чието пристъпване към романтичната част е оставено за следващите томове, но ще е забавно със сигурност с оглед на чисто теоретичните му познания в тази деликатна област 🙂
От същия жанр
