Има книги, които не крещят – те шептят и трябва да нададеш ухо, за да ги чуеш, защото посланието им си заслужава повече от ония, оглушителните. Точно такъв роман е „Длани“ на Георги А. Николов, една изстрадана и осмислена книга, в която реалистичното граничи с фантастичното, а екзотичното – с до болка познатото. Един млад мъж се връща в България да почете паметта на баща си, но какви дълбини се крият зад тази простичка завръзка на сюжета…
Защото младият мъж идва чак от Камбоджа, където неговото бягство от точно този същия баща го е отвела – там има красива и необикновена съпруга, там чака дете, там местните особени порядки не спират да го учудват и вкарват в една след друга странни ситуации. Но нищо от чужбината няма значение, защото нито тя, нито любимата имат силата да го задържат срещу повика на кръвта. Той е достатъчен да го върне там, където си е мислел, че повече няма да стъпи. Има толкова много, което е искал да остави назад – миналото му е осеяно в носещи болка събития, а върху кожата си все така носи белега на своята различност. Целият му живот е белязан от рядкосрещано заболяване, което засяга ръцете му – и точно тази му особеност вдъхновява скъпа на сърцето му жена да го изобрази като причудлив комиксов герой (податка какво всъщност има на корицата), което ще се окаже още една самоличност, с която ще трябва да борави. Мъжът се надява да мине тихомълком през България и просто да се погрижи за майка си, но това не е възможно – и тя, и старите приятели, и роднините, всички имат за него по едно късче спомен и предизвикателство към всичко, в което си е мислел, че се е превърнал, към всичко, с което е мислел, че е приключил. А най-силно го чака детето, което е бил – от него трябва да вземе прошка и на него трябва да прости.
Наистина не искам да разкривам нищо от сюжета, защото тая книга се развива като кълбо прежда, всичко е свързано. Самата витална енергия на романа ми напомни на „Шестият пръст“ на Деляна Манева, и двете боравят по много личен, почти интимен начин с темата за бащинството и загубата на родителската опора. В „Длани“ има отгласи от класически митове, има физически недъг, който бележи героя по-силно, отколкото е готов да признае, но най-вече има призраци от миналото, с които всеки Хамлет трябва да се срещне по един или друг начин, а и щипка магически реализъм. Знам в какви посоки върви въображението на автора и мисля, че друга такава няма да напише – но пък това е основа, върху която може смело да се гради, здрава е. Щастлив съм, че млади талантливи гласове получават шанс да се борят за читателското внимание – и искам да благодаря и на автора, че избра нас, и на редакторката му Ния Харалампиева за съвестната работа по текста, и на Дамян Дамянов за разчупената корица.
От същия жанр
