Важно е какво правиш, когато стадионът е пълен с хора.
Но е хиляди пъти по-важно какво да правиш, когато на стадиона няма никого.
„В средата на XX век, в продължение на две десетилетия, той е най-прочутият спортист на планетата. Дори и днес го ценят изключително високо – една от четирите статуи пред Олимпийския музей в Лозана е издигната в негова чест. През 2013 г. списание Runner’s World го определя като най-великия бегач за всички времена, на всички дистанции.“
Не бях и чувал името на Емил Затопек. Но покрай “Родени да тичат през каньоните на Мексико” на Кристофър МакДугъл и „Ултра здравето“ на Рич Рол се засилва интересът ми към книги за тичането и „Днес всички ще умрем по малко. Необикновената история на Емил Затопек“ просто ми се стори задължителна. И така си беше. Държа да започна година точно с ревю за човек, който заслужава да бъде запомнен. Затопек е гражданин на някогашната Чехословакия, който завладява света не само с невъзможните си постижения в бягането на различни дължини, но и със своята човечност и доброта, които във времето на Студената война не са често срещани. Затопек преминава през какво ли не – освен чисто спортната му кариера, след Пражката пролет си има сериозни проблеми с комунистическите власти, дори копае канали за известно време…
В спорта Емил оставя ярка диря, която Ричард Аскуит проследява подробно – от ранните му години, когато малко случайно започва да тича, през убийствените му тренировки, и състезание след състезание, победа след победа. Чехът прави феноменални неща и губи крайно рядко, а на олимпиадата в Хелзинки през 1952 г. извършва немислимото – печели златни медали на 5000, 10 000 м и в маратона… в който досега не се е състезавал. Четири години по-рано, в Лондон, печели златото на 10 000 метра и среброто на 5000, а в този период и по-рано печели общо десетки състезания на дълги дистанции. Просто никой не може да го победи.
Що се отнася до стила му, той е просто невъобразим и хората го коментират от години. Докато бяга, Затопек прави гримаси, клати глава, плези език, а пръстите му дращят във въздуха. С лявата си ръка той се държи за гърдите, а понякога дори изглежда, че върти рамене. Спортните журналисти го обичат заради това, тъй като им дава повод да остроумничат. Той бяга така, сякаш току-що е бил прободен в сърцето; …сякаш в двете му обувки има по един скорпион; …сякаш го мъчат демони; …сякаш ще припадне всеки миг; …като човек върху конвейер, който се бори с октопод. Емил е свикнал с подобни критики и често отвръща шеговито:
„Не съм достатъчно талантлив, за да бягам и да се усмихвам едновременно.“
Същевременно с успехите си Емил е и невероятно земен човек. Той се сприятелява с абсолютно всичките си съперници, щедро им помага в трудни моменти, не крие и за миг как се подготвя. А там е разковничето към неговите победи – чудовищни натоварвания, които малцина биха си представили, камо ли поели като предизвикателство. Година след година Затопек, вдъхновен и от любимата си Дана, която е състезател по хвърляне на копие, влага всичко от себе си в спорта – и това се отплаща.
…най-важната част от формулата на Емил е чисто и просто усилието, което влага. Всеки би могъл да прави интервални сесии. Трудността се състои в това да ги изпълнява точно като него: да не повтаря обиколките механично, а да прави всяка една до крайния предел на своята издръжливост, без да се поддава – какво повечето бегачи – на инстинкта да си остави малко сили в резерв. Емил прави едни и същи упражнения отново, и отново, и отново – като безпощадно, фанатично самонаказание.
Емил обаче живее във времена, когато политиката се намесва постоянно в спорта. Той дори поставя под въпрос участието си в олимпиадата в Хелзинки, за която се е готвил дълго и упорито, защото се застъпва за свой приятел, на когото забраняват в последния момент да лети по политически причини. Следват напрегнати часове и дни, но в крайна сметка комунистическите власти се пречупват и пускат и двамата – и Аскуит спекулира с идеята какво би станало със Затопек, ако не се бе върнал, окичен с олимпийското злато. Но той успява и за един немалък период той е не просто най-популярният човек в Чехословакия, но и най-популярният спортист в света.
Победата е велико нещо, но приятелството е още по-велико.
Но това не е достатъчно за следващите десетилетия. След смазването на Пражката пролет Затопек има редица проблеми с властите, макар самият той винаги да е защитавал идеала, който Партията проповядва – подобно на Юрий Гагарин, той е пропаганден символ, който се използва настойчиво и упорито, докато е възможно. И все пак наказанието за неговото непокорство срещу съветската агресия не закъснява – Аскуит описва как той безропотно приема своята съдба и дори за миг не мисли да избяга на Запад, макар да има безброй приятели там, които биха му подали ръка.
„Днес всички ще умрем по малко. Необикновената история на Емил Затопек“ е една различна спортна биография – тя не е построена около някое върхово постижение, макар че такива в живота на спортиста има много. Тя е много повече центрирана около един човек, който успява да бъде човечен във време на вълци – който на пистата е неумолим хищник, но вън от нея е впечатляващо добър, жертвоготовен и отдаден на близките си и приятелите си. Емил наистина трябва да бъде помнен и мога само да съжалявам, че не бях чувал за него преди тази книга. За щастие, в YouTube има доста видеа за неговите успехи и можах да видя с очите си събията, които Аскуит описва. Струваше си.
От същите жанрове
