– Изкуството, литературата, знаете ли за какво служат? За отвличане на вниманието!
– От какво?
– Не знаете ли?
– Не…
– Много лошо. Длъжен сте да знаете. Какво правите тогава тука, а?
В блога съм писал само за познатите всекиму „Звездни дневници“, но все пак препрочитаната в младини „Соларис“ си остава книгата, с която свързвам Станислав Лем. И появата на неиздавана негова творба с причудливо име като „Дневник, намерен във вана“ няма как да не привлече вниманието ми. И трябваше да очаквам, че ще попадна в още един различен, нелогичен, объркан наглед свят, една картина на Ешер, превърната в литературна подигравка с параноята на Студената война. Защото тази книга е писана точно там, в годините непосредствено преди най-горещата ѝ точка, Кубинската криза, и за мен лично Лем елегантно на пръв поглед изобличава американската шпиономания (и Маккартизма като най-ярко нейно проявление), докато всъщност изобличава изобщо абсурда на световното противопоставяне и бюрокрацията като висша форма на безсмислие.
От известно време подозирах, че Командването на Космически окръг, явно прекалено разрастнало се, за да надзирава индивидуално всяко от трилиона дела, е преминало към система на случаен принцип, залагайки на увереността, че след като обиколи безброй многото бюра, всяко дело в края на краищата ще се озове на правилното място.
От над хилядолетие в бъдещето е разположено въведение към основния текст, което всъщност ми се чини малко ненужно, затова и ще го подмина с всичките му разкривени огледала, в които се отразява нашия свят. И спокойно можем да идем само малко по-напред в бъдното, откъдето е дневникът, намерен във ваната, в Зданието, създадено да координира… нещо си там. И един клет герой трябва да се лута из него, за да открие своята адски важна и строго секретна Мисия. В този свят „шифровани са ранговете, званията, поздравите…“, защото дори едно „добър вечер“ може да бъде важна информация за дебнещия враг. Тук хора биват арестувани, по кооридорите избухват внезапни престрелки, сейфове се оставят отворени за шпионите, а разкритите чужди агенти се самоубиват превантивно, докато всеки документ е само за отвличане на вниманието от всичко останало. Пиянството може е да е престорено, но не и увереността, тя е абсолютна и всепоглъщаща, всеки знае за какво е там – само читателят и главният герой се лутат в омагьосания лабиринт. Този свят на задната корица е уподобен на тези на Кафка и Борхес, но за мен е по-скоро симпатично налудничав като този на „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол, но може това усещане да е просто защото я четох съвсем наскоро. И все пак как човек да не застане нащрек, като прочете: „В стената зад него се виждаше малка вратичка, цялата черна. И дете едва ли би влязло през нея.“
Оттук само една крачка в размишленията водеше до тезата, че безредието на събитията в Зданието не е несвойствено за него, а е нормално състояние, нещо повече: то е продукт на предвидливост и упорита дейност: изкуственият хаос заедно с родствената му безкрайност като броня охраняваха Тайната…
Но има и още една посока, която трябва да се има предвид – и тя е тази, която Умберто Еко брилянтно разработва в „Махалото на Фуко“. Сетих се за него от тези думи: „Да, издадох те… Издадох те, но всичко това е само привидно, дори измяната, дори престъплението, всезнанието също… то е не само невъзможно, но и ненужно, след като неговата имитация е достатъчна, то е фантом, изтъкан от доноси, намеци, думи от сънища, парчета, извадени от клоака, перископи… Не всезнанието е важно, а вярата в него…“ И защото в края един от героите обяснява дружески „Има Здание, нали така? И Антиздание. На почтена възраст са. Векове. Но всичко – внимавай – е подменено. Цялото Здание е от вражески агенти, цялото Антиздание – от наши.“ И това е един ключ, с който може да се започне препрочитане на книгата и дирене на реалността зад димната завеса, подхвърлям ви го така, както ми се прииска да го имах аз от самото начало. А най-вероятно не отваря ни една врата.
„Дневник, намерен във вана“ е безспорно голяма лъжица за моята уста и едва-що съм хвърлил някоя и друга жабка по повърхността ѝ. Станислав Лем може да се е забавлявал и изобщо да не прави критика на своето време под плаща на научната фантастика, разбира се, може просто да си е играл да създаде книга-главоблъсканица. Но все си мисля, че тук-там съм хванал по някоя от многото нишки на Ариадна, които водят не вън, а навътре в лабиринта. Защото в крайна сметка Минотавърът също ще да е самотен, на него можем да оприличим бедния герой, който намира утеха само в банята, където остава да свидетелства неговият дневник.
От същия автор
От същите жанрове
