Първата част от трилогията „Домът, в който…“ – „Пушача“, ме впечатли със своята оригиналност и непредвидимост. Затрогващата история за едно руско сиропиталище с оригинални герои, богата митология, сложни отношения между противоборстващите фракции, които ту си сътрудничат, ту си съперничат – а понякога се нараняват безмилостно. И ако тази първа част звучеше като разширен увод в историята, макар и самостоен и изпълнен със събития, то „Дневникът на чакала“ вече задълбава още по-навътре, давайки различни гледни точки към същия този особен Дом.
Най-важното – тук се появяват вече наистина момичетата. И то нахлуват с гръм и трясък и нарушават правилата, които момчетата са си създали. Това временно отклонява вниманието от изчезването на Лорда, а Пушача и останалите продължават своя сложен танц с митологията и настоящето – преплетени и сложни. Един от най-важните за децата учители – Ралф – се завръща и както си възстановява своята „агентурна мрежа“, така и започва пак да чете стените – там, където е изписано всичко, което се случва постоянно в Дома далеч от очите на възпитателите. И скоро се оказва въвлечен в загадката с изчезването на Лорда и на новите обстоятелства с момичешкото присъствие там, където досега се вихреха само буйните момчета.
А на хоризонта все повече се очертава, макар никой да не иска да говори за него, времето, когато тези герои ще трябва да напуснат Дома. И да се върнат в реалността, която ги плаши повече от всичко – до степен да отричат, че тя същестува.
„Дневникът на Чакала“ за мен бе много по-слаба от първата част, тъпчеше на едно място или задълбаваше толкова във фантазми, че изпусках нишката. Разбира се, историята на Мариам Петросян е всичко друго, но не и повърхностна, но тук просто не успях да се потопя истински, както в първата. Отчитам, че тази част има свързваща функция с последната, която трябва да разкрива тайните – а те не са една и две. А „Опустели гнезда“ точно излезе и скоро ще ми е в ръцете.
От същия автор
От същите жанрове
