Хората, които наистина разбират от книги, са рядкост, макар че огромен брой хора се имат за такива. Хората от втория вид лесно могат да бъдат разпознати – често се случва да се представят още със самото влизане в книжарницата като „книгомани“ и настояват да ви обяснят, че „обичат книги“. Обикновено носят тениски или торби с надписи, които поясняват колко обожават книгите по свое мнение, но най-сигурно могат да бъдат разпознати по това, че изобщо никога не купуват книги.
Книгите за книжарници се нароиха в последните години на нашия пазар, дори аз си признавам известна отговорност в тази посока. „Дневникът на един книжар“ на Шон Битъл обаче обещаваше да е нещо различно и също ще призная, че потърсих правата на книгата, но тя вече бе взета от колегите от „Еднорог“. Е, не се случва за първи път, така че зачаках да излезе – а като ѝ дойде времето, доста забавни цитати ме настроиха положително да очаквам силно мизантропично и чернохуморно четиво. Казах си, че няма как да не харесам човек, който е прострелял Киндъл с пушка и е изложим на видно място трупа му в книжарницата си.
Малко по-късно друг, подсвиркващ си клиент с конска опашка и шапка, която според мен можеше само да е заел от някой клоун, си купи „Алхимикът“ на Паулу Коеолю – вероятно го направи умишлено, за да подкопае вярата ми в човечеството и да развали още повече настроението ми.
Шон Битъл показва различната реалност на търговията на книги втора ръка – както продава заглавия, така и често купува от хората, които идват при него. Също така твърде често му се налага да пътува до къщите на починали наскоро читатели, чиито роднини искат да се отърват бързо от натрупаните книги. Същевременно му се налага да търпи служителка, която системно прави каквото си иска, да се чуди дали ще има пари да си плати сметките, едновременно продава онлайн и мрази „Амазон“, а най-голяма радост му носи да пуска хапливи коментари на страницата на книжарницата в социалните мрежи. Все неща, които изненадващо или не, носят известност на мястото, което навярно резултира и в договора за издаването на тази книга.
Една възрастна жена, вероятно приближаваща осемдесетте, дойде с торба книги, които продаваше. Всички бяха албуми с еротична фотография от шейсетте години. Прегледах един-два, видях, че са с прилична стойност, и ѝ дадох 50 паунда за тях. Преди да тръгне, тя взе в ръка една от книгите и каза: „Вижте дали ще познаете кой от моделите в тази книга съм аз.“
Проблемът е, че това наистина е дневникът му в продължение на една година – и като всичко, което строго следва определена делнична рамка, е… скучно. Определено не очаквах това, но Битъл е успял да създаде една депресираща хроника на книжарския занаят, която нарядко се разнообразява с наистина забавни случки или изобщо събития, които си заслужават отбелязването. Ако бе избрал различен подход и бе избрал силните моменти от две-три-четири години работа, би станала чудесна книга – но в тази мързелива форма „Дневникът на един книжар“ е свидетелство за не особено интересния живот на един не особено интересен човек. И това, че е опак характер, отпърво забавлява, но в един момент просто започва да дразни. Отдавам част от черногледството на Битъл на факта, че е силно повлиян като дете от „Спасителят в ръжта“ на Селинджър – култовият статус на тази книга вече десетилетия наред я причинява на невинни умове.
Седмицата, през която със сигурност си струва магазинът да бъде отворен, е тази между Коледа и Нова година – това е седмицата, когато хората се прибират из областта, за да прекарат празниците с близките си и да установят, че ги обичат доста повече на дистанция от няколкостотин мили, отколкото ако са принудени да живеят в една къща с тях. През тази седмица в книжарницата цари оживление, пълно е с хора, които са прекарали прекалено много време, натъпкани на едно място с близките си роднини през най-тъмните месеци от годината; в отчаяно търсене на някаква възможност за бягство те се насочват към магазина и прекарват тук с часове, ровейки се из книгите, а понкояга и купуват някоя от тях.
Всички, които са имали досег с реалната книжарска работа, знаят колко мъчна и често неблагодарна е. По страниците на „Дневникът на един книжар“ това си проличава доволно, но все си мисля, че избраната форма представя нещата в много по-мрачна светлина. И натрапчивото изписване на поръчките и продажбите всеки ден според мен са някакво злобно размахване на пръст към читателите, които избират различен начин да се снабдяват с книги – често обричайки малките книжарници на живуркане и често дори затваряне. Но не мисля, че това е начинът хората да бъдат върнати в тях. И Битъл определено не знае как да го направи, а и не личи да има капка желание в тази посока – просто един мрънкач, който макар да обича книгите, е изгубил някъде страстта си да работи с тях.
От същите жанрове
