Една от онеза шантавелски книги, към които завинаги оставаш с двойнствено отношение – на моменти ти е харесала, на други – не, а в крайна сметка се опитваш да “прищракаш” ума си към нея.
Джуничаро Танидзаки не е Мураками, японец си е. С цялата тежест на този факт, с цялата неяснота, в която ни увлича неговата различност, с цялата неразбираемост, която могат да ни вдъхнат написаните от него редове.
И все пак го разбирам. Историята на несретния старец Токусуке, влюбен до полуда в снаха си Сацуко. Любов, разредена с мащабен прием на лекарства и бавно спускане към смъртта. С кулинарни откровения и страстни въжделения, с маркиране на семейни отношения, напрягащи се до краен предел и мечти по гробното място, оформено по шаблона на една нелепа наглед любов. Всякакви психологически шаблони са хем на място, хем излишни. Ако щете ги слагайте.
Сацуко знае всичко, вижда всичко, използва всичко. Въртейки и друга любов, тя е ненавижданият от всички без стареца център на романа. Красива, съвършена, безчуствена. Точно както в главите ни се представя клиширания образ на гримираната гейша. И за миг не знаем какво се върти в главата й.
Странен роман, който ме натъжи и пасва на есенната меланхолия навън. Любов, която няма как да одобриш, няма как да заклеймиш и да си признаем… няма как да разбереш.
Засега.
–-
Други ревюта на книгата има в “Аз чета” и “Светлосенки”.
От същия жанр
