Вслушай се във всички думи, които е казал човекът от деня на своето сътворение и ще си помислиш: това е Бог! Вгледай се във всички дела на човека от първите му дни и ще възкликнеш с отвращение: това е скот! Ето така хиляди години безплодно се бори човекът със себе си и душата му тъне в безизходна печал, а пламенният му дух се покрива със страшна и ужасна умора. А последният Съдия още се бави с пристигането си… Но той и никога няма да дойде, това ще ти кажа: завинаги сме насаме с нашия живот, човече!

На последния панаир си бях обещал, че ще се оглеждам за нещо интригуващо, което ми е убягнало при писането на книговодителя – и това се оказа „Дневникът на Сатаната“ на Леонид Андреев, руски писател от края на XIX и началото на XX век, който не ми бе познат. Неговата алегорична приказка, при все емоционалнонаситения словоред, обаче си е напълно актуална и цял век след своето публикуване.
В центъра на историята е Сатаната, който изпитва скука в своето адско царство и решава да поброди по земята, да се позабавлява с човеците и техните слабости. За тази цел избира образа на американски милиардер на име Хенри Уондъргуд. Още от самото началото обаче планираното леконравно забавление за Сатаната потръгва накриво и той се озовава в къщата на подозрителен тип на име Томас Магнус, но истинската изненада се оказва дъщеря му – „Тя беше повече от прекрасна – тя беше страшна в своята свещена красота“, а след броени редове Андреев директно посочва чий образ носи момичето: „Девата, която хората виждаха само в църквите, в картините, във въображението на вярващите художници. Мария, чието име звучи само в молитвите и песнопенията, небесната красота, милост, прошка и единствена любов!“ Сатаната е убеден, че пред него е именно тя, макар така и да не бива разпознат – и се започва неговия трагикомичен танц с хората, докато единственото, което жадува, е да се опари като насекомо в лампата, която представлява за него греещото лице на това недостъпно му момиче с образ на светица.
През погледа на Сатаната се зареждат комични сцени – личността, която е избрал, привлича огромно внимание, а около него се тълпят медии, блюдолизци, дори един кардинал се опитва да го използва, за да се домогне до целите си. Андреев използва умело отвъдчовешката гледна точка на своя герой, за да констатира: „Когато гледам тези джентълмени и си спомня, че те бяха такива още в двора на Ашурбанипал и че в продължение на две хиляди години сребърниците на Юда продължаваха да предизвикват интереса им, точно както и целувката му – започва да ми доскучава да участвам в същата стара и затъпяла пиеса.“ Той осъжда масовите забавления, греховете в различните им проявления, липсата на какъвто и да е здрав разум: „…да се говори за рацио на тази земя е също толкова неуместно, колкото и да се споменава въже в къщата на обесения!“ Чрез своя главен герой той дори задава въпроси за природата на реалността: „…моето оттатък е толкова близо оттук, колкото е истинско това тук – виждаш ли каква безсмислица и лъжа е това, а ние с теб танцуваме в нея!“
Но в крайна сметка, без да разкривам излишно, се случва неочакваното – все така привлеченият неудържимо към Магнус и дъщеря му дявол постепенно започва да се превръща в човек – и макар да казва, че „Тежко и оскърбително е да бъдеш смешникът, който на земята се назовава човек – хитро и алчно червейче, което пълзи, бърза да се множи и да лъже, отдръпва главата си от удара и колкото и да се труди, винаги загива в уречения час“, то в крайна сметка с много умело изградено психологическо преливане Сатаната се променя:
Сега Аз съм човек, какъвто си и ти. Сега почитам ограничените усещания на моето същество… Сега самият Аз съм бореща се в театъра на марионетките кукла, моята порцеланова глава се върти наляво и надясно, ръцете ми махат нагоре и надолу, весел съм, играя, всичко зная… освен това: чия ръка дърпа конците ми?
В „Дневникът на Сатаната“ Леонид Андреев рисува интригуваща алегория, в която Падналият ангел пропада още повече – до човек, или както сам той казва: „Всички казват, че към живота се привиква лесно – ще пробвам и Аз да привикна“. И ще трябва да плати цената за това, защото в крайна сметка в основата на сюжета е точно това – какво е иманентно присъщо на човека, дали кривото в душите идва отвън, под нечие зловредно влияние, или е проявление на самата човешка същност, а дали и този толкова горд със себе си и успехите си човек не може да съблазни и изкуши самия дявол? И да поиска от него да продаде душата си за нещо, което желае повече от всичко на света? Елегантно Андреев води читателя към неочаквания си край, в който всички постулати се преобръщат. Кой е човек, кой е Сатана и каква е всъщност природата на злото?