Някои книги излизат тихомълком, така и се оказват в едва шепа ръце, които ще ги оценят, и все така тихомълком се отправят първом към задните рафтове в книжарниците, а сетне и завършват кръговрата си обратно в склада. Това е участ, която трудно може да бъде променена – това не са книги, които крещят, които можеш да препоръчаш всекиму, които ще се предават от ръка на ръка, защото носят лека емоция. Обратното, „Добре сме“ на Нина Лакур е лекуваща болката книга, кратък и красив роман за любов и загуба, за бягство и колко е трудно да си простиш, за да се завърнеш – дори там, където има кой да те утеши.
Спомням си, че книгата излезе в началото на годината, онова време, когато си изпълнен с очакване за нови събития и преживелици, тогава я оставих да поеме по пътя си с убеждението, че читатели за нея ще има. Не обърнах внимание, че тази книга, точно както главната ѝ героиня Марин, има нужда от подкрепа. Но тези дни, четейки една друга, се сетих за нея – за Марин – и си казах, че все пак тя не заслужава онзи кръговрат, с който започнах. Има нещо есенно в тази книга, нещо меланхолично по смирен и хубав начин, като чашата с кафе сутрин на хладната тераса – топлината още не си е отишла, просто се бави малко да ни обгърне. Както Мейбъл, най-близката приятелка на Марин, се е забавила да я обгърне и да ѝ попречи да избяга.
Защо е избягала? Ето това е въпросът. Марин познава болката, загубила е майка си трагично и всичко ѝ напомня за тази загуба. Но е имала до себе си дядо си, най-прекрасния дядо, който се е грижил за нея и ѝ е позволил да продължи живота си по някакъв начин, наподобяващ нормалност, позволил ѝ е да бъде себе си и да бъде с Мейбъл, защото нищо друго няма важно за нея. Но дядото вече не е до нея и както пише Лакур, „докато минаваш през живота, си мислиш, че се нуждаеш от много неща… Докато накрая просто заминаваш с телефон, портмоне и снимка на майка си. Далеч от всичко. Но как да избягаш от себе си?“ Марин бяга далеч, оставя всички – дори Мейбъл и нейното прекрасно-чудновато семейство. И сега, когато месеци са отминали и болката като че се е уталожила, тя седи сама в общежитието по време на зимната ваканция, когато всички са при семействата си. Тя очаква миналото най-сетне да я настигне и да може да се помири с него, но… и то е продължило напред, и то се е променило и е създало свое ново, различно настояще. Две момичета, които имат толкова много за казване, и толкова малко сили да се гледат в очите.
Кротка, тиха, уютна и смиряваща книга е „Добре сме“. В края Нина Лакур споделя, че я е написала, преживявайки болката от загубата на собствения си дядо, и си личи чистотата на емоцията, вложена в текста. В крайна сметка това е книга за любов – към човек, към хората, към света, която надмогва времето и пространството, която може да излекува болката и да даде шанс да се продължи напред.
Книгата е издадена на десетки езици по целия свят само с тази корица, нарисувана от Адамс Карвальо, благодарен съм, че и ние имахме възможността да я запазим – още по-силно благодарен съм на топлия превод на Стоянка Сербезова-Леви, този текст имаше нужда от деликатния ѝ стил.
От същия жанр
