Преди две седмици се сетих, че третият рожден ден на блога наближава. Замислих се какви невероятни книги прочетох през този период. Oсъзнах, че все още най-смазващата, най-внушителната, най-мислообсебващата си остава „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, която прочетох през януари 2010 г. Не можах да се сдържа, посегнах към рафта, извадих дебелия том и зачетох наново. Сатанинската омая се върна в миг и последвалите вечери минаха сред тези зловещи, но демонично привличащи, плътно омастилени (окървавени) страници.
„Доброжелателните“ е Die Endlösung – мащабно, систематично, хладнокръвно, чудовищно окончателно решение. Изискващо безкрайни часове труд, безброй пионки, изпълняващи безропотно заповеди, безчет жертви, провинили се в непригодност пред властващото безумие. Това е роман-чудовище, точно както Окончателното решение е чудовище – онова, което е нужно на Райха, за да направи всички съпричастни, да изгори корабите за завръщане в нормално състояние, да осуети възможността някой да остане неопетнен. Това е клеймото, което бележи превръщането на една достойна нация в многомилионен, добре смазан инструмент за унищожение. Нация-палач. Наточена, годна да изпълнява заповеди. Всякакви заповеди.
Мащабен, смазващ текст без пролуки в него. Без паузи, без почивки – когато си на бесилото, не можеш да поискаш пауза. От една снимка на Зоя Космодемянская (помня като малък колко ме впечатли наивната „Повест за Зоя и Шура“) Лител поема из дебрите на Втората световна война от гледната точка на щурмбанфюрер Максимилиан Ауе – бурмичка от германската машина на Страшния съд. Интелигентен, образован, с неизбежното объркано детство, за което плаща тежък дан. И всички около него си плащат също.
Ритъмът на „Доброжелателните“ е като сърдечната диаграма на смъртник – силен пик в началото, като юмрук в стомаха насред украинските поля, където Ауе затъва в трупове… буквално. Предполагам, че мнозина читатели се отказват там, сред масовите гробове и повръщащия герой. И ги разбирам. Трудно се прекосяват тези страници, обагрени с кал и кръв, с безстрастни убийства и целенасочено изтребление.
Но после книгата се променя, навлиза в равномерно и дори равнодушно темпо – ден след седмица след месец Лител описва какво се случва пред очите на Ауе. Дори и Сталинград остава само слабо щрихиран, като единственото мощно внушение там е гладът. Реално авторът изпуска да изпрати героя си само на две знакови за войната места – Ленинградската блокада и битката при Курск. За сметка на това по силата на превратностите германският прота/антагонист си има доволно работа с концлагерите. Защото длъжността му е основно да бъде част от Endlösung der Judenfrage, Окончателното решение на еврейския въпрос. И той работи усилено по него, макар и от различна от обичайната гледна точка, опитвайки се да промени властващата система. Не защото му е жал за тях, а защото смята, че избиването им е пропиляване на ценна работна ръка.
Войната се развива, а Ауе полудява. Бавно и необратимо. Заедно с него и Германия.
Хаосът в личният му живот постепенно взема връх над работните му задължения – скритата хомосексуалност, абсурдна за офицер от SS, патологичната страст към собствената му сестра-близначка, жестокото убийство на майка му и нейния нов съпруг, за което е разследванан, невъзможността да завърже нормална връзка… всичко това тика немеца към казана с личните демони, в който той ще се удави в края на книгата в една усамотена къща – най-трудните за мен страници, просто непоносими за четене, смазващо противни и бележещи другият сърдечен пик на романа – предсмъртният. Извратени сексуални изблици, примесени с лудост, бележат Рубикона на неговата вменяемост. Преминат е.
Онзи поствоенен Ауе, който започва разказа в убийствения увод на книгата, е мъртъв. И го знае. Умира именно в онази чужда къща, която го поглъща в себе си. След нея той се движи, бори се, убива – с няколко други души остава зад фронтовата линия и трябва да се промъкне обратно, за да посрещне последните дни на Райха в Берлин. Градът е на парчета, точно както разумът на немския военен.
„Доброжелателните“ е Окончателният роман за мен. Не вярвам, че някога ще прочета по-смазващ от него – да, ще се влюбвам в много други, ще ги препрочитам, но този ще си остане като монолита от началото на първата Одисея на Кларк – този, който пренарежда връзките в мозъка и подтиква по нов, различен, невъзможен до момента път.
И цитатът, който никога няма да забравя:
Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.
––-
Още ревюта за книгата, освен моето предишно, има в „Библиотеката“, „Литературата днес“ и „Капитал“.
Силно интервю с автора има в „Либерален преглед“, а с преводача му Георги Ангелов (чест и почитания за работата!) – в „Е-вестник“. Във Всичколандия съм постнал още оригинални корици.
От същия автор
От същите жанрове
