Някои неща не могат да бъдат обяснени. Като например как толкова интересна идея за сюжет може да бъде толкова громко опропастена. Очаквах дълго време „Добър апетит, или как да сготвиш мъжа си“ на Натали Йънг, предвкусвах бляскаво тържество на черния хумор, на психологически разломи и нестандартен подход към семейно-кулинарните отношения – но не получих ни едно от тях. Не, сериозно, как може историята за това как една жена убива и после, за да прикрие следите си, методично разпарчетосва, сготвя и изяжда мъжа си малко по малко, да бъде разказана без капка хумор и ирония, без сарказъм и злост? Ами – може. Йънг е решила историята ѝ да бъде мрачна, тромава, гнусничка начесто (нормално за тематиката, не е болка това), но основно – протяжен вопъл за проваления живот на една жена.
Един месец – толкова отнема на героинята на Йънг да се справи гастрономически със съпруга си. Тези пространно описани кулинарни действия сигурно ще допаднат на почитателите на така модните гурме-книги (ако погледнем на книгата като сатира към тях, дори може да ѝ дадем кредит за тролването), но ритуалният канибализъм губи много от ужасяващия си магнетизъм, когато бъде превърнат в банално домакинско действие, в поредица от прости решения и подправки на вкус. Същевременно авторката прави поредица от ретроспекции, за да ни опише колко провален е бил животът на съпружеската двойка, колко негативизъм е имало между тях, пропуснати шансове да се разделят за добро и прочие – както и скалъпва някакво действие в настоящето, в което жената се опитва да комуникира нормално с околните, дори да завърти някаква форма на любов… докато в стомаха ѝ се бълвучкат телесата съпружески.
Да, на книгата може да се гледа по различен начин – дори като модерен роман за разпада на семейството, който бяга от клишето, може да се търси според мен и врътката, че е експериментално четиво като оная нелепица „Сръбски филм“, но и в двата случая бих очаквал нещо различно и по-добро като изказ, като сюжет, като завръзка и кулминация. Положително за мен е само безмилостното изграждане на образа на героинята – на жена, която отдавна се носи по течението, пасивна, покорна, пречупена, отказала се да търси каквото и да е повече от живота и примирена с баналността на всичко, което ѝ се случва. До момента, в който не убива мъжа си, де, но все пак откъсването на години апатия е трудно, почти невъзможно.
Още две ревюта за книгата може да видите в „Аз чета“ и при „Книжен Петър“, като искам да поздравя „Millenium“ за смелото решение да издадат книгата с две корици – едната от които носи силна доза агресия, това ми допада.
От същия жанр
