Намирам особено удоволствие в четенето на новите книги на Стивън Кинг, колкото и да се сипят вопли как талантът му бил угаснал или нещо подобно. Защото великите му книги от някогато си ги знаем, обичаме си ги, но те описват други времена, друга Америка, с различни обществени проблеми, с музика, почти непозната нам, с различен ритъм на живот. Кинг винаги е умеел да отрази духа на времето, за което пише, да потопи читателя изцяло в него, да го накара да мечтае това време (както в „22 ноември 1963“) или да се страхува от него, дори да е измислено („Сблъсък“).
В „Доктор Сън“ Дани Торънс е пораснал, борил се е с демони, надвил е някои, други е заключил в главата си – но тепърва му предстои нов рунд срещу различни чудовища – а огънят, който погълна „Панорама“, май не е успял да убие призраците в нея. Действието се движи уверено към наши дни – и Кинг умело подхвърля тук име на автор, там име на книга (дори и да е задявка със „Здрач“), използва дори 11 септември и други реални събития, за да движи своята сюжетна машина. Не се случва често да смятам, че Кинг се влияе от нещо, но за мен в тази книга присъстваше много силно духа на „Лешояди“ на Дан Симънс и мрачната сянка на „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри – и мисля, че Краля не крие тези елементи, а ги използва като безценна спойка за продължението на своето иконично „Сияние“.
Като казах „сияние“ – преводаческо решение е то да се замени с „озарение“, а по тези страници думата е използвана в пъти повече, отколкото в оригинала. Не се наемам да съдя това, сигурно ще се вдигне достатъчно пушилка, вярвам, че има разумни основания за тази промяна. И вън от чисто инстинктивното свиване отвътре в началото, когато се опитваш да установиш връзка с хлапето в себе си, чело с ужас „Сияние“, не е болка за умиране.
„Доктор Сън“ е зряла и искрена книга. Тя е посветена на борбата на един човек да избяга от миналото си, да отхвърли товара на наследството си – и в крайна сметка да победи най-голямото чудовище: алкохола. Разбира се, Кинг въвежда обичайните свръхестествени същества, с тях се води продължителна и смразяваща битка, докато неговият пораснал герой защитава ново дете, нарочено да бъде жертва на чудовища. Но за мен истинската история си е за Дани, за продължението на живота му след смъртта на Джак, за пропадането му в бездната на алкохола, за отчаяната нужда да избяга от момента, в който извършва гнусна постъпка, и откриването на призванието му – да се грижи за летално болни и да им помага да поемат в мир към отвъдното. В крайна сметка баща му не предаде сина си, помните, но има достатъчно неща, за които порасналият Дани да плаща – а децата наистина плащат греховете на бащите си, знам го с цялото си сърце.
Както и в „Джойленд“, и тук краските са сякаш основно есенни, слънцето почти винаги е залязващо – или това си е мое лично внушение, нямам идея. Абра, момиченцето с мощно озарение/сияние, ми напомняше ту на Чарли, ту дори на Кери, но определено едновременно с това си е наивно дете, оказало се на пътя на абсолютното зло. А то е едновременно внушително и безмилостно, но и жалко и несретно – гладните дяволи от „Верни на възела“ са тук от хилядолетия, паразитират върху човешката раса, изживявайки се като по-висши от нея, но всъщност са само бълхи по козината на кучето, които трябва да крият присъствието си, да се сливат със средата, за да оцелеят и да продължат да смучат. Водителката им е поредното въплъщение на герои като Флаг, Пениуайз, Гонт, има си своята смразяваща воля – и е добре оформлена като антагонист, макар в края да очаквах може би малко повече лудост и обрати.
Според мен книгата е достойно продължение на „Сияние“, което не се опитва да го надмине, а да го доразвие – съзнавам, че никога няма да мога да изпитам онова детско изумление при първото четене на оригинала, но и тук си има ненаситната жажда да четеш още и още, да последваш котарака Ази и да видиш на чие легло ще се покатери, възвестявайки идващата смърт. И все пак да съзнаваш, че тя и невидимите й помощници като пиячката, са същинските чудовища.
