Отиваме леко напред в бъдещето – толкова познато и толкова изпълнено с болка. „Докъде се издигаме в мрака“ на Секуоя Нагамацу проследява заника на човешката цивилизация и интимното прощаване с близките на обикновени хора – наглед различни, но съставящи сякаш събирателната картина на цял един взимащ си последно сбогом свят. И точно когато всичко вече изглежда загубено, той позволява на човека отново да изправи глава – за да проследи дали и как точно една глобална пандемия от несравнимо по-висок порядък от Covid-19 би променила човека и неговата същност. За мен книгата звучеше в красивия минорен тон на една от любимите ми научни фантастики – „Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк, която започва с гибелта на планетата и проследява срещата на две останки от човечеството, открили се за кратко сред звездите. И в тази книга е поставена основата на такава възможност.
Книгата е съставена от наглед различни истории, но припокриващи се герои и елементи всъщност ги спояват в един фрагментиран сюжет. Всичко започва с бащата, който отива в Сибир, за да продължи изследванията на загиналата си дъщеря – и неволно се оказва на първия ред в начеващата глобална пандемия. Още от нея Нагамацу показва, че няма да пише за глобалните драми, а напротив – за личните загуби, които имат безброй субективни измерения, и през тях всъщност ще гради своята епопея на болката. И се започва траурното пътешествие из поразената от нелечим и неразбираем вирус планета – при Града на смеха, красив лунапарк, където болните деца могат да сбъднат своите мечти, преди в добре режисиран момент да си отидат без болка; в едно едно неопределено пространство, малко като чистилище, където довчерашните болни все още могат да общуват помежду си и да търсят път назад към живота, докато осмислят какво са загубили. Рязка промяна на посоката идва с трагикомична история за учени, които използват прасета за отглеждане на нови органи за болните, но някаква генетична аномалия създава прасе, което може да говори. После отиваме в триумфа на капитализираната смърт: траурни хотели, където едно момче помага на непознати да се сбогуват с живота сред лукс, докато се опитва да избяга от отговорността за собственото си семейство. Трогателна е историята на майстора на робокучета, които се адаптират към характерите на собствениците си и могат да запазят части от техните личности – поне докато самите те на свой ред не се окажат пред счупване. Важна е историята за изследователка, която проследява какво се случва в заразените тела преди и след смъртта им, която се оказва в ерзац връзка със свой обречен пациент. Високата научна фантастика нахлува през образа на учен, в чиято глава се появява така търсената от човечеството сингулярност, въпросът е как да бъде извадена оттам и запазена стабилна, за да отведе към немислими научни пробиви. И те идват с изстрелването на космически кораб, който да отведе малка част от човечеството към звездите в търсене на нов, незаразен дом.
И точно тази история бележи повратната точка, сякаш раздвояването на съдбата на човечеството е точно това, което се е очаквало. Лек за сибирската чума е открит и започва дългото възстановяване на разкъсаните социални връзки между хората. Това е друго бъдеще – след пандемията, когато човечеството започва да се бори със своите обичайни проблеми и търсения на решения в крайноститте. Тук вече Нагамацу се заиграва с идеята за превръщането на тленните тела в погребално изкуство, тук са описани лични истории за връщането към семейството и срещите с новите ритуали на смъртта в този прекрасен нов свят, а тук, за финал, идва и за мен поне неочакваната силно езотерична история, която затваря уробороса на всичко разказано и отвежда обратно към онзи първи и единствен разказ преди пандемията, където откриването на тялото на млад хоминид възвестява срещата с опасност, спала хилядолетия наред.
„Докъде се издигаме в мрака“ ми напомни отчасти на „Z-та световна война“ на Макс Брукс, но докато там се търсеше основно геополитическото измерение и личните истории бяха само добавка, тук фокусът на Секуоя Нагамацу е изцяло и единствено върху личното. Нагоре може и да съм маркирал бегло какво може да се очаква, но всъщност всеки от разказите има своя различен чар, изпълнен е с добре осмислени подробности, с логични предположения какво биха правили хората в такава ситуация. Всъщност това, което не открих (очакването ми бе породено от името на автора), е, азиатски дух в книгата – той е там наглед, защото много от героите са японци или действието се развива в Япония, но усещането ми е, че дори и те бяха „озападнени“ или поне напълно понятни, което не е било в случая с други книжни докосвания до източните култури.
В крайна сметка това е пречистваща книга – няма как да не ни насочи към равносметка на това, през което минахме след 2020 г., как то се отрази и на лично, и на обществено ниво, и че всъщност тази пандемия може и да беше просто генерална репетиция за някоя друга, много по-смъртоносна и застрашаваща не само социалната тъкан, но и самото съществуване на човечеството. И си мисля, че някои от идеите на Нагамацу, особено с намирането на начини да се печели от смъртта, биха се осъществили в една или друга форма при такова апокалиптично стечение на обстоятелствата. И все пак това е роман – написан в поетичен и много досковащ стил, едно пространно изследване на отношенията между родители и деца, едно гмурване в скърбта и понякога дори с изплуване с откритата надежда.
Още по темата
