Епичните космически опери трудно пробиват до българския пазар в последните години, веднага се сещам май само за „Битие“ на Дейвид Брин и „Червеноризци“ на Джон Скалзи – и толкова. „Домът на слънцата“ на Алистър Рейнолдс грейва като някакво ретроудоволствие – звучи толкова осемдесетарски, напомняше ми на класики като „Дюн“ на Франк Хърбърт и „Играта на Ендър“ на Орсън Скот Кард, няма как да не се направят връзки и с течащия към момента на излизане на книгата сериал „Battlestar Galactica“… а толкова умело разработеното мислене в галактически мащаби, в милионолетия, в разработване на вселена, изградена върху останките на безброй други цивилизации („Мъртви звезди“ на Върджийл Дриймънд се сещам веднага, малко и „Студени играчки са звездите“ на Сергей Лукяненко), както и използването на клониране (на което ляга и обралата всички награди миналата година „Правдата на Торен“ на Ан Леки), са елементи, от които се е получила мащабна, силна фантастика, която леко тромавее в средата си, но компенсира с шеметен край.
Милиони години напред в бъдещето човечеството колонизира галактиката чрез линиите – клонинги, изхождащи от един прародител, които умеят да споделят спомените си, пътешестват със стотици хиляди години, събират знания и се грижат да оцеляват в една галактика, в която единствената константа е промяната: цивилизации се издигат и рухват, империи завладяват хиляди слънчеви системи, воюват помежду си, измират в гигантски катаклизми или просто изтощени угасват. Дяловеците взимат дейно участие в тези събития, без да са пряко намесени в тях – например чрез използването на древни технологии строят звездни бентове, които да сдържат заплашващи цели цивилизции свръхнови. В началото на книгата това мислене в абсурдни мащаби стряска… но се свиква.
Алистър Рейнолдс проследява дяловеците от линията Джентиан, изхождащи от живялата преди милиони години Абигейл Джентиан, чийто живот е описан чрез ретроспекция (тук се намесва и използването на алтернативна реалност, която е почти копие на виртуалните приключения в „Играта на Ендър“). Дяловеците са около хиляда индивида, които пътешестват из галактиката и се срещат регулярно на разгулни сбирки, където смесват спомените си и така осигуряват натрупването и запазването на информацията. На задаващата се сбирка обаче ги очаква капан, от който малцина оцеляват… под въпрос е съществуването на цялата линия, а няколко дяловеци, спасени от случайното си закъснение (което Рейнолдс използва, за да ни запознае с тях), се заемат да разплетат защо са атакувани и кой стои зад агресията. Тук връзката с „Дюн“ се натрапва – буквално един род унищожава друг, а и с „Battlestar Galactica“, където последните оцелели земляни се опитват да се спасят от превъзхождащ враг, бавно разбирайки, че имат предатели сред себе си.
В галактиката на дяловеците има безброй цивилизации, но две заслужават изрично отбелязване – Бдящите, почти неунищожими същества, еволюирали също в посока на събиране на информация, но по доста пасивен начин, и Машинните хора, разумна механична цивилизация, която има свои планове и към която наследниците на човечеството се отнасят с недоверие. Оцелелите от клането дяловеци се събират на далечна планета и се опитват да се възстановят от преживяното, докато трескаво дирят какво и защо се е случило… отговорите са на една ръка разстояние, но за да ги получат, те трябва да зарежат всичко, което ги е правило хора, да отхвърлят моралните си норми и разбирания. Вътрешните конфликти са неизбежни, а скоро и настъпва ескалация на напрежението, когато част от враговете им се разкриват, крадат един от най-бързите кораби и се втурват в посока, която вещае огромна опасност за галактиката…
В заключителната част на книгата отговорите идват един след друг, обратите на действието също, имаме от всичко по много – битки в космоса, битки в корабите, преследване през безброй километри и при скорости, близки до тази на светлината… Рейнолдс изгражда абсурдно изглеждащо действие, в което животът и смъртта на цели цивилизации са нещо пренебрежимо на фона на грандиозните залози, свързани с оцеляването на линията Джентиан. Галактиката ще се окаже тясна, само това ще ви кажа, и ще замълча, защото удоволствие е наистина да се проследи докъде чак стига почти налудничавото въображение на автора.
„Домът на слънцата“ е удоволствие за феновете на хардкор фантастиката, както и за тези, които се интересуват от мащабните сюжети – по-мащабен май не бях срещал досега.
От същия жанр
