Вселената не дължи никому щастлив край, Джон д’Арси Донърджак.
Когато наскоро писах за „Невромантик“ на Уилям Гибсън, Мила Ташева ми каза, че друг от великите киберпънк романи е „Донърджак“ на Роджър Зелазни – легендарна фантастика, излязла в края на миналия век у нас и не твърде лесна за намиране. За щастие, пистелят Николай Пеев (тия дни писах за неговия сборник „Пепеляшка: Окабелена“) измагьоса отнейде едно копие, което помъкнах с мен на море. Което се оказа отчасти грешка, защото навлизането в точно този – а и не само, като се замисля – свят на Зелазни е доста объркващо и иска внимание. Но когато основните елементи веднъж си дойдат на мястото (колкото и виртуалноизменчини да са някои), то действието полита напред като оня разсичащ реалностите невероятностен влак (някак ми напомняше на кораба „Златното сърце“ от „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс, да си го кажа още тук).
Малко по-напред в бъдещето. Където човечеството е тераформирало малко от Луната и Марс, че и някои астероиди, но не научаваме нищичко повече за тая работа, защото, както и сега, виртуалната реалност е по-важна. Светът е поделен на две – реалността, Верите, и Вирту, странното и невероятно пространство, което сякаш от само себе си се е пръкнало след неочаквания и почти необясним крах (или еволюиране?) на глобалната интернет мрежа. Вирту, „най-великото дело на расата“, „портал към колективното подсъзнание на човешката раса – anima mundi, средоточието на архетипните митове“, в което хората влизат през нарочни вирткабини, а над отделните сайтове и райони властват всесилни локални изкуствени интелекти, наричани genius loci. А в центъра на този алтернативен свят се извисява планината Меру, където наред с ексцентричната математика, която го изгражда и защитава, бдят разни странни богове, сред които се отличават трите най-могъщи: Моребог, Небебог и Земея. Вечни, но и променими, неопознаваеми и неразбираеми… до едно време.
От няколко години става нещо, разбуждат се стари амбиции, възраждат се забравени вражди. Може би настъпва време на промени.
Ето го и Джон д’Арси Донърджак – който може и да е тоя от името на корицата, може и да е синът му, за когото скоро също ще спомена. Той е истински отличителният херой в тая книга, бляскав учен, който определено има общо с появата на Вирту и е запознат до голяма степен с тайните на този ефимерен свят, но като всеки човек, и той си има слабост. И това е страстната му любов към създание от Вирту – Ейрадис… с чиято смърт всъщност начева книгата. И Зелазни веднага се пресяга към първия и далеч не последния класически мит, който ще ни предложи – като Орфей Донърджак се добира до Смъртта, едно от малкото същества с власт и във Верите, и във Вирту, и моли не просто да си я върне, но и Ейрадис някак да бъде пренесена в реалния свят. Смъртта по изключение е благосклонна, защото сама има нужда от помощ – някой му е отмъкнал нещо важно, а и има нужда от дворец като никой друг; и точно Донърджак е човекът, който може да го конструира. И още едно условие приема със скрита насмешка – обещава първородното си дете, защото къде се е чуло и видяло да има плод от връзката между създания от Верите и Вирту? И както може да се досетите, онзи гореспоменат син се пръква. Сред най-шекспировия възможен пейзаж – усамотен шотландски замък, населяван от банши и призраци, в който Ейрадис бавно крее, защото „тя беше създание на промяната, родено в древната Вирту, и нещо в нея се бунтуваше срещу устойчивостта, която усещаше във всяка клетка на прероденото си тяло“.
И борбата на Джон д’Арси Донърджак да промени сделката си със Смъртта заема прилична част от книгата. Той е готов дори да тръгне на война срещу нея, за която цел построява Пиринчения павиан – „голям, лъскав, дълъг и нисък локомотив със странен вагон, който отразяваше слънчевите лъчи като Китайско море преди тайфун, имаше свирка като предсмъртния писък на обречена душа и вместо дим от комина му излитаха фойерверки. Той се врязваше в реалностите, пресичаше границите на виртуалните земи и профучаваше като метеор през всичко, редейки пред себе си лъскави релси и оставяйки отзад орди от разярени genii loci да се приспособяват към последствията от преминаването му.“ Но как и какво се случва – ей това няма да ви кажа, искам само да ви подмамя да влезете сами в този неизбродим свят, който видимо носи на много препрочитания за разкриване на различните му пластове.
Защото причудливата връзка на Джон и Ейридис дори не е най-странната любовна история в книгата, там и е младата и невинна Лидия, която се влюбва във виртуално същество и противно на всички научни знания забременява в своята вирткабина, а нейното дете, Алис, има не по-малко важна роля в книгата, като към края и ще се разбере, че тук Зелазни рециклира друг знаков мит, който пак и пак се пръква в човешките митологии, но от векове насам християнските вярващи претендират за монопол върху него. Тук се вихри един прастар донт с огромни бивни, чиято лудост в бъдното ще е полезна, тук е лидерът на дървесния народ Сейджак, който организира хората си да убиват натрапниците, които мислят, че могат да правя каквото си искат във Вирту, тук и е причудливата Църката на Елиш, за която се твърди, че е първата религия, създадена от изкуствен интелект. Само дето има нещо важно, което мнозина изпускат:
Във Вирту мнозина си играят на богове, но единствено елишитите са открили средствата да ни превърнат в богове във Верите.
Защото, както Зелазни ни намеква, има едни други сякаш виртуални места, по-стари от Вирту, които са съществували редом с реалния свят и разни неща от тях са прескачали за кратко в него, и където се съдържат и развиват всякакви чудатости, в които хората вярват, и които може би са открили начин да използват могъщата сила на изкуствените интелекти, за да пресекат тая наглед нерушима граница завинаги – и няма да се изненадвате, ако един полузабравен вавилонски бог се материализира над Ню Йорк. Това ще е само началото на истинското действие в книгата, истинския конфликт, който къкри отдавна,, на същинското донърджакване и разкриване на всички карти на могъщата фантазия на Зелазни.
„Донържак“ носи всички отличителни белези на велик роман от златното време на фантастиката далеч назад, но е издаден във време, когато интернет вече съществува в някаква още тромава форма – започнат е от Зелазни и довършен след неговата смърт от спътницата му Джейн Линдсколд по негови подробни записки, като по-сведущ читател може би би видял къде минава границата, аз не я открих, за мен книгата бе така поглъщаща, че просто забравих да диря това и онова и просто се пренесох точно като героите в алтернативна реалност, в която всичко е възможно, а само като намигване от всеки ъгъл се пръкваше препратка към някой мит от човешката история. Мога да се съглася с Мила, че това е изключителен роман, който, странно за мен, е получил смесени отзиви при излизането си, но си мисля, че в наши дни, на ръба на сингулярностра, която Рей Кърцуайл постулира, е сякаш по-понятен и разбираем. Всепоглъщащата виртуална реалност е наблизо и като гледам, няма да позволи да тераформираме изобщо ни Луната, ни Марс, ще погълне толкова от вниманието, енергията и мерака за дърляне на човечеството, че няма да остане нищичко за промяна на реалността към добро.
И в крайна сметка Вирту ще погълне Верите, точно както Зелазни пророчески предупреждава.
