Поредна история на прехода. Още една гледна точка, още един поглед към смутен период с безброй лица. Но нещо е различно – засегнати са недосегаемите. Цветята на прехода – най-популярните нашенски НПО-та, които и до ден днешен благоденстват, назидавайки народа и политиците как трябва да се правят нещата.
Достена Лаверн разбулва генезиса на нашенските неправителствени организации, митовете, които са изградени около тях, методите им на работа, хората в тях, действията им, финансирането, самата култура на НПО, която се е формирала през годините. Изследването й обаче не е насочено къмНПО-тата като цяло, а към тяхната еволюирала форма – тинк-танковете. Според нея в идеалния смисъл те “произвеждат идеи за развитие и ги прилагат на практика от името на гражданското общество”. У нас обаче те се изживяват като „строители на демокрацията” и кучета-пазители на реформите, а също така измислят гражданското общество с цел гарантиране на финансиране от Запада.
Основните тинк-танкове, които Лаверн е изследвала, са Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД), Центъра за либерални стратегии (ЦЛС), Институт “Отворено общество”, Центъра за социални практики, агенция “Галъп” и няколко други. Освен подробното описание на създаването и дейността им, тя се спира обширно и на техните ръководители, едни от най-публичните личности у нас като Иван Кръстев, Евгени Дайнов, Стефан Попов, Андрей Райчев и други. Журналистката се е срещала многократно както с тях, така и с още десетки бивши и настоящи членове на тази НПО-общност.
Лаверн не възхвалява тези хора и организации. Тя ги изследва. И вади на бял свят както положителните части от дейността им – примерно законодателните инициативи, така и негативните – неясното финансиране, усещането за непогрешимост и за незаменимост. Лаверн пише че “отношението на някое експерти от тинк-танковете към „предмодерния български народ” е сравнимо с това на антрополозите от 80-те спрямо населението на развиващите се страни”. Според нея те се изживяват като „виждащи сред слепите” – слепи са и политиците, и народът, и академичните интелектуалци.
Някои пасажи вероятно ще предизвикат скандал. В това число преосмислянето на кризата около свалянето на правителството на Виденов, генезиса на НПО-тата от номенклатурни корени, неясното финансиране и прякото ангажиране с политически партии въпреки усърдно изгражданата аура на независимост и какво ли още не.
В началото си книгата е доста тромава, защото авторката обяснява методологията на изследването си. С навлизане в изследването обаче нещата стават адски интересни и структурирани по великолепен начин. Лаверн е съумяла да не пише “жълта” история, в която да сипе нападки и обвинения без доказателства, само на принципа един-човек-ми-каза. Точно обратното, всички данни са документирани и защитени с факти и цитати, както и трябва да бъде.