Хич не разбирам западната мания по двата романа на Хилари Мантел – първо „Вълци“ отнесе „Man Booker“, после „Доведете труповете“ не само безпрецедентно повтори този успех, но и грабна още куп награди по всички фронтове. Да, и двете книги си ги бива като размах и колоритно описание на епохата. Но със сигурност не мисля, че са чак толкова добри – нито като стил, нито като действие.
Втората част от планираната трилогия е посветена само на една от общо петте съпруги на необуздания Хенри VIII – Ан Болейн. В първата част тя бе невинна хубавица, заради която кралят преобръща държавата си, скъсва с Рим и папата и изправя държавата си пред опасност от международна изолация. Този брак обаче също не трае дълго – едва три години – и „Доведете труповете“ е посветена само на част от този период. Това решение на Мантел е доста странно – Кромуел има още преживелици пред себе си, а пред любимия му крал Хенри стоят още 11 години царстване, още 4 брака и войни – всичко това ще трябва да бъде сбрано в един том, който мисля, че със сигурност ще бъде далеч по-интересен от 500-те настоящи страници, в които реално нещо се случва едва в последните 100.
Отново, както и при „Вълци“, оставам със смесени чувства – да, приятно четиво, но силно лишено от каквато и да е емоция, изключвам беглите унасяния на Кромуел по мъртвите му жена и дъщери. Хилари Мантел се е запънала и не иска да се отлепи от тази странна зона между историческа хроника и роман – не пуска героите си и за миг от каишката, не ти позволява да ги харесаш, да се идентифицираш с тях. Всички са безплътни призраци, сал един Томас Кромуел стърчи сред тях и ги направлява като марионетки, без и за секунда да ги изпуска от контрол. Но този Кромуел не е живият, развиващ се човек от първия том – този е застинал като хербарий в поза на държавник без синя кръв, чиято главна грижа е трупане на пари, раздаване на постове на приближените си и все пак защита на Англия не само от външните врагове, но и от глупостта на Хенри, който с прищявките си е способен да се скара с целия свят. Определено образът, който Мантел рисува на краля, става все по-негативен – изтипосан е като абсолютно некадърен и незаинтересуван властник, чийто единствен интерес е да получи мъжки наследник, а цялото управление на държавата е дал на Кромуел и други от приближените му, които се джафкат помежду си за постове и привилегии.
Страница след страница се редят дворцови сцени, обширни диалози, изпълнени или с лицемерни любезности, или със зле прикривана жлъч и скрити заплахи между благодорниците, които не само се мразят помежду си, но и не могат да приемат, че син на ковач като Кромуел се е издигнал на толкова висок пост и се радва на подобно влияние върху краля.
Невъзможността на Ан Болейн да роди мъжки наследник предопределя и края на брака й с Хенри. Кромуел отново трябва да донесе вода от девет кладенеца, за да успее да впримчи в мрежа всички заинтересовани и да постигне както желанието на краля – да бъде свободен да се жени за свенливата и невзрачна Джейн Сиймор, – така и да задейства собственото му отмъщение спрямо хората, които причиниха гибелта на някогашния му покровител кардинал Улзи. В тази последна част книгата става силна, става перфидна и страховита – усетил най-сетне твърда почва под краката си, Кромуел разкъсва плячката си без жал – точно историческата личност, каквато навярно е бил: коварен, циничен и студен.
Сумарно според мен втората част се чете по-леко и приятно от първата, но пък се случват в пъти по-малко неща, затова и оценката ми е дори по-ниска. Мисля, че Мантел е един много добър занаятчия, но не успява да вложи истинска душа в това, което прави – има десетки и десетки подобни исторически романи, които никога не са постигали истинската страст, която е нужна за едно четиво, което да те грабне и очарова. А този период в историята на Англия безспорно заслужава нещо много повече от студенокръвен и в общи линии скучен разказ през погледа на Кромуел – и дори екзекуциите в края на двата романа не будят абсолютно никаква емоция.
Би ми била интересна подобна книга за отношенията между Стамболов и отношенията му с Батенберг и Фердинанд.
В блога на „Еднорог“ има чудесно и чувствено ревю, което силно се различава от моето по оценката на книгата, вижте го задължително, както и това на Габи Кожухарова в „Аз чета“.
И за да не съм съвсем черноглед за стила на Мантел, ето 3 хубави откъса, които си отбелязах:
Ако в приключилите не много отдавна войни между династиите Йорк и Ланкастър бащите и дядовците им са се сражавали на погрешната страа, за това не се говори. Мине ли едно поколение, пропуските трябва да се прощават, доброто име на прегрешилите да се възстановява; в противен случай Англия няма да може да върви напред, а все ще се смъква назад, за да я засмуче мръсния водовъртеж на миналото
––
Според пазителите на свети реликви част от мощта на тези предмети се изразява в това, че те са в състояние да се множат. Кости, дърво и камък могат да се развъждат като животните, но съхраняват недокоснато естеството си; новосъздаденото по никакъв начин не е второстепенно спрямо оригинала. Така например тръненият венец разцъфва. Кръстът, на който е бил разпнат Христос, може да пусне клони, да напъпи и да се покрие с цвят като живо дърво. Хитонът на Христа сам тъче свои подобия. Ноктите раждат още нокти.
––
Той си мисли, че сърцето му би се свило от жал по нея – ако вече не беше претръпнало така, че нищо не би могло да го накара да се свие. Тя иска мъченическа смърт на ешафода; а вместо това ще умре самотна, в блатиста пустош; току-виж се задавила с повърнатото.
От същия автор
От същите жанрове
