След мечтата за Вселената, събрана в „Бледа синя точица“, дочакахме със скромните четирийсетина години закъснение и още една от книгите на великия Карл Сейгън – „Дракони в Райската градина“. От погледа към Космоса той ни насочва към поглед навътре – към нас, към мозъците ни, към еволюирането ни като вид, който осъзнава себе си и може да променя света, както и да търси разум не само в другите видове, живеещи с нас на планетата, но и сред звездите.
Обичайно за Сейгън, книгата сбира информация от много извори – като истински енциклопедист той обединява късове знания от различни области и ги напасва в стройния наратив на популярната наука, разказана на човешки език (заимствам слогана на Ratio в случая). Разбира се, това е книга на близо четири десетилетия, поне за мен повечето факти бяха или познати, или ми се струваха твърде грубо щрихирани, все пак последните години генетиката се разви силно, а пробивите в различни научни области отместиха далеч, твърде далеч границите на познанието.
В началото Сейгън се спира на начините, по който мозъкът съхранява информацията, както и разликите между генетично и културно предаване на натрупаните знания и умения. Той последователно се спира на мозъчните функции, възможностите за пренастройване (по темата вижте повече в „Невероятният мозък“ на Дойджи), разглежда пространно мозъците и на други животни и техните възможности. След това подробно проследява еволюцията на различните части на човешкия мозък, наличието им при други видове и запазилите се атавистични отгласи в тях. В следващите страници Сейтън поема към човешката еволюция, която разглежда по-подробно, но без задълбаване в излишни детайли.
Скачайки встрани, ученият проследява дебатите за и против наличието на разум в животните. Добре описва случаите, в които шимпанзета са научавали немалко думи и жестомимичен език, както и проследява доколко можем да смятаме, че те имат съзнание. Следващата глава е посветена на съня и неговата неясна еволюционна функция – различни теории отвеждат в посоки, които звучат доста странно, но защо пък не? После задълбава повече в посока сетива и обработка на информацията в мозъка, при което обединява вече натрупаната информация в задълбочени разсъждения. Към края се спира на моралните дилеми около изследванията на мозъка, на абортите, на търсенето на ясни указатели за наличието на съзнание при хора и животни. Разбира се, ученият по привичен маниер отива една стъпка напред и обследва и вероятностите за създаване на небиологичен разум, като изхожда от вече съществуващите по онова време компютърни възможности (абсурдно малки от наша гледна точка). В края неизбежното идва – силно спекулативно, но все пак със страстно любопитство Сейгън разглежда темата за извънземния разум, какъв би бил той, къде можем да очакваме прилики и разлики с човешкия.
В заключение – за мен „Дракони в Райската градина“ си заслужаваше четенето, но все пак е важно да се отчита годината ѝ на издаване. Но важно е всички книги на велики умове като Сейгън да са налични, особено за младите читатели – те са тухли, чрез които се гради разумът в едно общество, а особено нашето суеверно-лековерно такова има здрава нужда и от цапардосване по тиквата с рационални книги.
Щастлив съм, че тези дни „Изток-Запад“ пуснаха още една велика книга, която ми е набор – излиза през 1985 г. – и чакаше излизането си на български досега: „Сигурно се шегувате, мистър Файнман“ на големия физик Ричард Файнман.
