Моето поколение обичаше един знаков приключенски роман – „Остров Тамбукту“, и си го помни. Но тук ще говорим за град със сходно име, който трябва да е познат навсякъде по света – африканския Тимбукту, който се намира в центъра на Мали, което от своя страна е почти в центъра на Африка,един смайващ град-хранилище на хиляди безценни средновековни ръкописи, които са доказателство за мащабна култура, оборваща всички расистки теории, които подклаждат колониалните завоевания в миналото. Това е град, който се радва на изключителен политически и културен подем през вековете, а допреди няколко десетилетия е свързван с външния свят основно чрез речни лодки, които плуват по река Нигер. В различни периоди той е бляскаво културно средище и дом на видни учени, сред които се отличава Ахмед Баба ал Масуфи ал Тимбукти, „ексцентричен чернокож енциклопедист, роден в солодобивния оазис Арауан, дълбоко в Сахара, през 1556 г., известен с блестящия си ум и с мрачния си външен вид“. Едновременно с това там се оформя особена ислямска традиция, която определено не съвпада с нейната фанатична форма от нашето време – „Използването на стиховете от Корана като сексуални стимуланти говори както за дълбоката вкорененост на религията в бита на Тимбукту, така и за дръзката природа на исляма, практикуван тук. Ревностните вярващи, които многократно ще окупират Тимбукту през вековете, смятата подобно използване на Корана за неуважително, дори богохулно.“ Важно е да се отбележи, че Мали е и страната на туарегите, свободолюбив народ, носител на древна култура, който мечтае за своя независима държава: „Туарегите също така са грамотен народ, а някои ръкописи в Тимбукту са написани на тифанаг, писменост на 2 хил. години, развита от берберите и разпространявана в Сахара.“
И точно на този град и един от неговите жители е посветена книгата „Дръзките контрабандисти от Тимбукту и тяхната надпревара да спасят най-ценните ръкописи на света от ръцете на Ал Кайда“ на Джошуа Хамър, която има две измерения – едно лично и едно политическо. Личното е посветено на живота и делото на Абдел Кадер Хайдара, който получава в наследство от баща си огромно количество ръкописи – „5 хил. в Тимбукту и може би осем пъти повече във фамилната къща в Бамба“, и който строго спазва повелята: „Нямаш право да даряваш ръкописите, нито да ги продаваш. Длъжен си да се грижиш за тях и да ги защитаваш.“ А че те имат нужда от защита, имат, например по време на френската колониална власт „хората крият ръкописи из цяло Мали. Поставят ги в кожени творби и ги заравят в дворовете и градините си, крият ги в изоставени пещери в пустинята и замазват вратите на библиотеките с кирпич, за да скрият съкровищата вътре“. Точно този човек е нает да събира тези скрити ръкописи, което прави с огромен успех години наред, като щедро заплаща за тях с пари, предоставени от Кувейт и Саудитска Арабия, а след това и строи библиотеки с пари от западни фондации. Хамър описва подробно неговите странствания и приключения, които довеждат до невиждан резултат – за девет години, до 1993 г., той събира 16 500 ръкописа, „създавайки една от най-големите публични колекции в света от ръкописни книги на арабски“. По-късно той има моралната сила да откаже огромна сума пари от Кадафи, който иска да ги купи – Хайдара е наясно, че либийският лидер едновременно налива много пари в официалната малийска власт, нарича Тимбукту „любимия ми град“, харчи милиони долари, за да закупи имоти в него, но едновременно въоръжава и подклажда бунтовните настроения сред туарегите.
Политическото измерение е свързано с трагичното описание как една слаба държава пада под властта на фанатични ислямисти. Хамър описва подробно как джихадистите развиват своята дейност – убийства, отвличания, бомбени атентати, а свалянето на режима на Кадафи осигурява огромен ресурс от оръжия за тях и техните неохотни съюзници – туарегите, срещу чието обединение слабата малийска армия няма никакъв шанс. Хамър пише: „Сделката между туарегите бунтовници и Ал Кайда е замислена като брак по сметка, който ще им позволи да обединят бойците си и тежките оръжия, които са откраднали от складовете на Кадафи, да надвият слабата малийска аермия и да основат независима държава в регион с големината на Франция.“ И точно това е напът да се случи. По това време в Тимбукту, благодарение до голяма степен на усилията на Хайдара, има цели четиридесет и пет библиотеки – „От малки частни архиви до колекции с десет хиляди ръкописа, с изложбени зали и съоръжения за съхранение и дигитализация, които съперничат на тези в Европа и САЩ… Четиридесет и петте библиотеки съхраняват общо 377 хил. ръкописа, вариращи от четиристотин страници, подвързани с кожа, до единични фолиа, сред които са някои от най-великите произведения на средновековната литература в света.“ И когато градът е окупиран, единствената цел на Хайдара е да не привлече вниманието на джихадистите към ръкописите. Той начева трескава дейност, която включва търсене на защитени къщи, купуване на метални сандъци, преработване на варели за нафта в удачни за съхраняване на книги предмети, а най-важното е, че се обръща за помощ и към Юнеско, и към десетки роднини и приятели. И „нито един от тях не му отказва.“
Години наред неговата дейност е била щедро финансирана от демонизираните у нас западни неправителствени организации, които са му позволили да събере и покаже пред света и научната общност постиженията на африканската култура. Сега същите тези организации ще му помогнат да ги спаси от Ал Кайда, като Хайдара „прекарва по петнадесет часа на ден, говорейки едновременно по осем мобилни телефона с екипа си от куриери“. За три месеца те „изнасят около 270 хил. от 377-те хил. ръкописа в Тимбукту, което е почти три четвърти от книгите, съхранявани в тайните хранилища в града“, а в Тимбукту остават общо 791 сандъка със 100 хил. ръкописа, скрити в тайни хранилища. Нито един ръкопис не е изгубен при пренасянето. И когато заплахата от френска военна операция надвисва над джихадистите, те решават да отмъстят на местните жители, като изгорят техните пазени векове наред ръкописи – добират се само до 4202 от тях, които не е могло да бъдат спасени – „трудове по физика, химия и математика от XIV и XV в. с крехки страници, покрити с алгебрични формули, небесни карти и молекулярни диаграми“.
Но в „Дръзките контрабандисти от Тимбукту и тяхната надпревара да спасят най-ценните ръкописи на света от ръцете на Ал Кайда“ има много повече от това. Хамър описва една самобитна и уникална (колко често тая дума може да се използва на място?) култура и нейното развитие през вековете в регион от света, който не сме свикнали да се свързва с такъв тип дейност. Той проследява възхода на джихадистките лидери и как те затъват в блатото на фанатизма до степен, че само силом могат да бъдат изтикани от позициите, които са заели – показателно е какви жестоки шериатски закони налагат в иначе колоритния град Тимбукту и как го превръщат за периода на своята власт в град на страданието. Проследява френската операция за прочистване от джихадисти, както и изобщо проблемите около създаването на силна власт и ефективна армия, която може да погълне милиони и все пак да си остане лесно преодолима сила от терористичните групировки. Изобщо това е книга за сложната участ на Африка, която все така остава континент на насилие, на мизерия и на крайности. Но е важно, че има хора като Хайдара, който е един от най-великите библиотекари, който този свят е виждал. И заслужава не една книга за своя подвиг да събере и опази тези безценни ръкописи.
Още по темата
