Ето на каква дисциплина се научих:
попадна ли на ново място,
първата ми работа е да си осигуря начин за евентуално самоубийство.
Ако мъжете се изсипят изневиделица, трябва да имам ход.
Когато книга започва с изречение като: „През повечето време ми се ще да бях британска монета от една лира, а не момиче от Африка – всеки би се радвал да ме види.“, то това, което следва, няма как да е леко. След „Лудият от площад Свобода“ на Хасан Бласим не очаквах друга книга за бежанци да ме впечатли така тая година, но „Другата ръка“ ми зашлеви шамар. Както и трябва да е.
Крис Клийв говори на два гласа. Единият е на младо нигерийско момиче, която е научила „кралски“ английски, за да има по-голям шанс да оцелее и да не се наложи да се завърне при смъртта в родината си. Тя води война всеки миг от живота си – не само с хората, но и с езика.
Това винаги ми е било проблем, докато учех езика ви. Всяка дума е готова да се защитава. Тъкмо посегнеш да я сграбчиш, и тя вземе, че се разцепи на две отделни значения и увисва във въздуха. Възхищавам ви се, хора. Вие сте като магьосници – подсигурили сте езика си толкова добре, колкото парите си.
Другият глас е на млада, енергична британка, подсигурила живота и брака си, приключила навреме с идеализма и желанието да промени света. До момента, в който с мъжа си взимат погрешното решение да идат на почивка в Нигерия. Там, на един плаж, две момичета ще поставят живота си в техните ръце. Но това е история, която читателят научава дълбоко сред книгата, в сърцевината ѝ, там ѝ е мястото и няма как да бъде изведена самостойно.
Войната беше на четири години. Беше започнала в месеца, когато се роди синът ми, и двамата израснаха заедно. Първоначално и двамата бяха голям шок и изискваха постоянно внимание, но с всяка изминала година ставаха все по-самостоятелни и човек можеше да отвръща поглед в други посоки за все по-дълги периоди. Случваше се конкретно събитие да ме накара да ме накара да погледна към единия или към другия – сина ми или войната – с цялото си внимание и в такива моменти неизменно се питах: боже, още ли не си пораснал?
Нигерийското момиче – Пчеличка е името, което е избрала, за да се слива с чуждата реалност – пречупва всичко около себе си през своите възприятия на човек от друг свят. Тя непрестанно си представя как ще опише това и онова на момичетата от своето село, спомня си живота там, поставя в перспектива всичко, което приемаме за даденост, като например филмите на ужасите, това изкуствено вълнение, което си причиняваме при липса на истинско.
Ужасът във вашата страна се приема на дози, сякаш за да си напомниш, че не страдаш от него.
Всъщност не ми се описва сюжета, не ми се задълбава в приказки, които нямат дълбочината на текста. „Другата ръка“ не е книга с внимателно обмислен драматизъм, който да шокира и вълнува, както е например „Ловецът на хвърчила“ на Хосейни. Това е по-непосредствена книга и е хубаво, че в края Клийв описва как е събрал материал за нея, как е контактувал с бежанци, затворени за години, без да могат да направят нищичко. Трагедията е навсякъде около нас… но и винаги малко встрани от центъра на вниманието ни. Докато струйките вода, означаващи, че бентът се пропуква, не се превърнат в помитаща вълна.
– Бежански център? Боже, какво е направила?
– Нищо. Явно просто затварят там кандидатите за убежище, щом пристигнат тук.
– За две години?
– Не ми ли вярваш?
– Не вярвам на нея. Две години в център? Сигурно е направила нещо.
– Африканка е и не е имала никакви пари. Предполагам, че са ѝ дали по една година за всяко от двете провинения.
Хареса ми, че Клийв е убягнал от сантиментализма, от превръщането на едната си героиня в борец за свободи, която всесилно се разпорежда от висотата на бялата си кожа, докато благодарното нигерийско момиче стои в нейната сянка. Двете жени са обединени от една ненавременна, но неизбежна смърт, и от едно дете, което е навлякло костюм на Батман като втора кожа, която да го защитава от света. Бялото е скрито под черното, но отдолу е пак дете с всичките му страхове в един уж безопасен и подсигурен живот. Жестокостта в някои сцена на романа не е преднамерена, а дори смекчена, за да е поносима, това поне ми е ясно. Точно това прави „Другата ръка“ един от най-смислените романи, които са ми попадали в последно време.
Още мнения за книгата има в „На по книга, две“, „Книжка с мишка“, „Под моста“.
От същия жанр
