Малко повече от 24 часа продължава тази „Дълга нощ в Париж“. Дов Алфонс е създал напрегнат трилър, който се колебае между експлозивния екшън, изпълнен с поредица от безмилостни убийства, и политическа сатира. В едната си линия той рисува не твърде ласкава картина на израелските служби за сигурност и подчинеността им на политици без принципи, а в другата описва колко неподготвени са за критична ситуация, когато техен човек се оказва на прицела на китайски командоси във френската столица.
Един самолет каца на летище „Шарл Дьо Гол“ и компания IT специалисти се изнизват от него. Единият от тях е неизбежният шегаджия, който не пропуска да се закачи с шармантна посрещачка, която неочаквано за всички приема флирта му и го отвежда нанякъде. Скоро френската полиция е уведомена, че тази странна двойка буквално изчезва от летището и се започва търсене. По случайност със същия полет пътува и полковник Зеев Абади, военен със спорна слава, който тъкмо е получил крайно неочаквано назначение начело на секретно звено в службите. Той се заема да помага на френската полиция на място – а помощта му е особено нужна, защото местните нямат понятие какво се случва. И никак не са подготвени за кървавата баня, която предстои – още куп хора ще загубят живота си в следващите часове, докато картината на мащабния шпионски конфликт малко по малко се прояснява.
В Израел обаче е не по-малко интересно. Алфонс прави иронична дисекция на службите за сигурност и изненадващия, поне за мен, непрофесионализъм в тях. Описва тежките противоборства между различните секции, зависимостта им от политическите интереси, както и назначаването на некомпетентни хора на високи постове. Чрез образа на красива и бунтовна лейтенантка, която поставя кариерата си на карта, за да помогне на лутащия се в Париж Зеев Абади, той описва как извънредната ситуация във френската столица разкрива слабостите на системата.
Сега – личи си, че „Дълга нощ в Париж“ е дебют за Алфонс, някак олекотена ми се стори, но това е позитив, когато търсиш отмора с книгата. Особено към края вече героите не само извършват чудеса от храброст, но и се измъкват от невъзможни ситуации с лекота, а не е да са точно типът обръгнали на битки и опасности агенти, с които сме се срещали в толкова други книги. Дори последната глава мога да простя на Алфон – когато една книга се развива в Париж, очаквани са такива неща. Какви? Разбира се, че няма да ви кажа. Но ще чакам следващата му книга, вярвам, ще е още по-добра. Тази ми хареса много.
От същия жанр
