Жанр: История

Издателство:

Автор: Ерна Парис

Преводач: Магдалена Куцарова

Корица: Мека

Година на изданието: 2007

Страници: 470

Рейтинг :

Време за четене: 4 минути

Канадката Ерна Парис си е поставила тежка задача – да изследва националната памет за тежки исторически събития като войни и репресии. За прицелна точка тя е взела Германия, Франция, Япония по отношение Втората световна война, САЩ за робството и Южна Африка и апартейда. Парис обикаля тези държави към края на 90-те и резултатът е една великолепна книга.

Ето и част от картините, които тя рисува.

В Германия войната е още жива. Немците продължават да живеят с националната травма, която се предава от поколение на поколение чрез училищата. Там филми за Холокоста се прожектират на съвсем малки деца. Ерна Парис посочва интереса на намците към
всичко еврейско, който е очевидно изкуствен, но и очакван. За сметка на това в по-малките градове историята е табу и в музеите периодът 1933-1945 г. липсва.

Парис пише за хиляди разбити семейства, в които децата не са могли да приемат участието на родителите им в нацисткия режим. Някои от тях като внука на Рихард Вагнер започват яростна борба срещу ксенофобията и срещу собствените си семейства. Тя дори се среща със сина на Мартин Борман, който е станал католически свещеник и преподава история на Холокоста в училища.

Франция живее в митове. Още ген. дьо Гол провежда идеята, че всички французи са участвали в Съпротивата. Истинските факти сочат друго:

1% от населението участват в Съпротивата.

1% са колабороционисти и открито подкрепят режима във Виши.

98% са пасивни.

В училищата обаче това не се учи. А истината е жестока – след 1941 г. са издадени 168 декрета срещу евреите, подобни на Нюрнбергските. Още повече – те са инициирани от Виши, а не по немско нареждане. Общо 330 000 френски граждани – евреи са депортирани и изтребени, като почти никой не надига глас срещу това.

Антисемитизмът във Франция е мръсната тайна, която трябва да бъде забравена. Дори през септември 1997 г. католическата църква намери за нужно официално да се извини за пасивността си.

В Япония историята се спомня избирателно. Акцентът е върху трагедиите в Хирошима и Нагасаки. Теми като клането в Нанкин от декември 1937 г. са забранени и цензурирани.

Скрита е и историята на зловещия Отряд 371, който се е занимавал с медицински експерименти и опити за създаване на биологично оръжие – заразяват пленници с антракс, чума и какво ли още не. Никой от тези лекари-чудовища не е обвинен – САЩ прибират цялата документация.

Забранена тема е и съдбата на оцелелите от атомните бомардировки. Истината е, че японците трудно приемат различните – затова и 70-80% от тях никога не си намират работа.

Ще спра дотук. Ерна Парис обхожда и САЩ, и Южна Африка и разказите й са потресаващи. Но е Коледа, не искам повече да нагнетявам деня ви.

Книгата е великолепно замислена и написана. Размислите на Парис са аргументирани с богата палитра гледни точки както на обикновени хора, така и на лица, които имат отношение към събитията. Тя умело се дистанцира от еврейския си произход и признава, че правото на съществуване на съвременен Израел се измести от древната история към страданията на жертвите на Холокоста.