„Артлайн“ знаят как да ме зарадват – забавна приключенска фантастика с красива твърда корица, „Дългият път към една малка, ядосана планета“ на Беки Чеймбърс е от ония удоволствия, благодарение на които си спомням детството, когато гълтах по няколко фантастики седмично и само се размотавах с пълна раница между градската библиотека и дома ми. Това са книгите, с които си почивам и с които бягам от света, с които опазвам и здравия си разум в налудничавото ежедневие. Затова и когато се увлека, нямам спирка – снощи седнах и четох до среднощ, просто не исках да я оставя. Почти максималната оценка е субективно-справедлива – в своя жанр романът се отличава от много други; може да се каже, че се доближава до духа на поредицата на Крис Удинг („Водопади на възмездието“, „Тайните на Черния капитан“, „Железния чакал“), но вместо сатирата тук акцентът е върху човещината – дори към и измежду извънземните.
Носеща духа и на два иконични сериала с противоположна дължина – „Firefly“ и „Star Trek“, книгата описва едно далечно бъдеще, в което разединеното човечество е заело скромно, но все пак прилично място сред галактическите цивилизации (напомни ми на “Студени играчки са звездите” на Сергей Лукяненко). След опустошаването на Земята част от хората са се пренесли на Марс (почти нищо не научаваме за тамошното общество, може би в продължението?), други са поели далеч от родната планета – след откритието, че не сме сами във вселената, двата човешки клона са се преоткрили един друг, но отлики все още има. Религията е изчезнала, което е позволило на човечеството да живее в мир със себе и с извънземните. А те – те са изумителни.
Всъщност „Дългият път към една малка, ядосана планета“ е книга за Другия – който е различен, отчасти непонятен и неразбираем, но който заслужава да бъде уважаван. За разлика от повечето приключенски романи – били те фантастика или не – тя не следва една основна посока, в края на която има грандиозна кулминация, която събира на едно място наученото от всички предишни. Напротив, книгата е съградена от историите на различните членове на екипажа на „Пътешественик“, кораб за пробиване на тунели през подпространството, на борда на който капитан Ашби е събрал пъстра команда от извънземни скици. Всеки от тях идва от различна култура, преживял е някакви драми в миналото си, всеки от тях се е нагодил към живота в мултирасово общество и е намерил пристана си. На кораба те са открили дом и приятели, а във всички различия те все пак откриват това, което ги свързва.
Приключенията следват едно след друго, а чрез тях Чеймбърс описва едни колкото чудати, толкова и понятни същества. Книгата успява да мине по ръба на оня деликатен бръснач – нито да очовечи до карикатура извънземните, нито да ги представи толкова непонятни („Слепоглед“ и „Отвъд разлома“ на Уотс за пример), че да ни попречи да изпитаме каквато и да било емпатия. Книгата може да се чете и като просто малко фантастична забава, а може и да се следи подтекста на извънземните, които неминуемо приличат на една или друга фракция на съвременното човечество, което, ако в нещо е наистина добро, това е в деленето.
Допадна ми, че на финалното приключение – това на малката, ядосана планета – е отделено малко място, всъщност романът е наистина за дългия път до него. И за дългия път, който всеки от екипажа изминава, за да стигне до себе си. Куриозно или не, точно човешките герои всъщност останаха най-неубедителни от всички, най-безинтересни, особено главната героиня, чието идване на „Пътешественик“ даде старт на историята. Странно решение на Чеймбърс да остави нейната история разкъсана и без особени подробности, но си мисля, че в следващата част навярно тя ще се върне на Марс, за да научи някоя истина, която да промени това, което сега счита за истина.
„Дългият път към една малка, ядосана планета“ е идеална книга за зимните вечери за всеки фен на фантастиката, който си спомня приключенския тип книги от нашата младост, каквито вече почти не се пишат (или превеждат). Не си правя особени илюзии, че ще срещне някакъв бляскав прием, но все пак държа да поздравя колегите за поредната страхотна, солидна книга в твърда корица – и да ви предложа да хвърлите поглед и на “Арена на боговете” на Мат Съдейн и “Луна. Новолуние” на Иън Макдоналд.
Вижте и ревюто в „Love big books“, което ме накара да дам приоритет на книгата – благодаря, Ирина!
От същия автор
От същите жанрове
