Месец след месец след месец… Ревюто за многологията “Дюн” на Франк Хърбърт си отлежаваше и малко по малко се насочваше към никоганаписване – така и не можах да сбера в главата си едно ясно и просто мнение за трите тома. Но книжноблогърският дълг зове и ето ме пишещ най-сетне за една от най-мащабните поредици в класическата фантастика… и най-противоречивата също според мен.
Досега в Книголандия с гордост ви представих “Игрите на глада”,“Странник в странна страна”, “Илион” и “Олимп”, „Пътеводител на галактическия стопаджия“, “Хиперион”, “Фондация” и какви ли още не иконични фантастики. Всички те еднозначно са велики.
За тъга обаче “Дюн” не е сред тях. Сексталогията на Хърбърт е адски особена – започваща изключително, тя стремително се срива надолу в следващите 3 части, за да поизплува със заключителните две, завършвайки буквално в нищото… Разбира се, това си е изцяло мое мнение, но в следващите редове ще се опитам да ви представя различните части и защо някои от тях никога повече няма да прочета. Ето и една скалъпена диаграма на моята представа за серията:
“Дюн”. Аракис. Пустинната планета.
Тук започва една величава сага, за чието многотомно съществуване дълго време не подозирах. Като дете прочетох за първи път малката книжка на “Библиотека Галактика” и се влюбих до полуда. Препрочитал съм тази книжка безброй пъти, преживявайки отново борбата между благородните атреиди и коварните харкони, последните привидни победители, но надвити в крайна сметка от пустинната мощ на необузданите свободни, предвождани от Пол Муад’Диб. Доброто и Злото, вплетени във вечната си битка – в тази първа част Франк Хърбърт е ясен, логичен и подреден, само загатва за предстоящите чудеса в следващите части – дълго време не знаех за тях, но след като осъзнах грешката си, вече видях по различен начин действията на Пол във войната с харконите и имперските сардукари. Ще щрихирам набързо Хърбъртовата вселена за хората, които не са чели някоя от частите.
В бъдещето съществува едно феодално общество – отделни родове са владетели на своите родни планети и колинизатори на други, до голяма степен според волята на императорския двор. Върховният владетел няма пълна власт и до голяма степен зависи от благоволението на обединението на отделните родове – Ландсрад. Само заедно те могат да надделеят над елитната армия на императора – сардукарите, най-добрите бойци в познатата вселена. Атомните оръжия са забранени подстрах от отлъчване и прогонване извън познатата част на галактиката – все пак родовете кътат такива оръжия за момент, в който ще се наложи да бягат. Основно защитно оръжие са силови полета, които могат да покрият цял град или отделното човешко тяло – те спират бързите предмети като стрела, но пропускат бавния нож – затова обучението в бойни изкуства е на огромна почит. Използват се и лазерни оръжия, но ограничено, защото съприкосновението на лазерстрел със силово поле поражда взрив, практически неотличим от ядрен. Политическата обстановка е доминирана от безкрайни вражди между отделните родове, но в началните романи са важни само три от тях – атреидите, харконите и императорския двор.
Атреидите са “добрите”. Те са от планетата Каладън, прилична на Земята, лоялни и честни са, но техният дук Лито привлича много завист върху себе си заради фанатичната лоялност на своите войници и опитите да създаде армия, способна да се противопостави на имперските сардукари. Спътницата в живота на дука е Джесика – бинджезъритска (за тях след малко) възпитаница, която, противно за дадените й заповеди, му е родила син – Пол – истинският главен герой в “Дюн”.
Най-ожесточените врагове на атреидите са коварните харкони, идващи от гнусната планета Гайъди Прайм. Няма негативен епитет, който не може да им бъде вменен – дебелата свиня барон Харконен изнасилва малки момченца, убива наред и други подобни “удоволствия” – във филма на Дейвид Линч от 1984 г. той и синовете му са представени по потресаващ начин, просто нямах думи, когато го гледах за първи път. За известен период харконите са властвали над планетата Дюн, известна още като Аракис, от която са изкарали безумни пари, които могат да вложат в своето отмъщение, след като по имперска заповед планетата става владение на дук Лито и атреидите.
Дюн (ще я наричам така) е най-важната планета в познатата Вселена. На нея и само на нея расте мелинджът – пристрастяваща подправка, която дава младост и здраве, а Космическото сдружение, които имат пълен монопол върху междузвездните полети, я използват, за да прекарват гигантските си кораби през пространството. На пустинната планета Дюн властват пясъчните червеи – гигантски създания, чиято връзка с подправката се изяснява в течение на книгата, няма да ви издавам тайната. Сред безкрайната пустиня могат да живеят само свободните – загадъчното местно население, което прекарва почти целия си живот във влагосъхраняващи костюми и се бори за всяка капка вода. Суров живот, който ги формира като изключителни бойци.
Последният важен елемент на Хърбъртовия свят е школата Бин Джезърит. Те са поели мисията по съхранението на човешкия род и обучават своите избранички в невероятни умения, чрез които осъществяват своите замисли. Светите майки на Бин Джезърит обладават огромна мощ и направляват огромна генетична програма чрез съблазняване и кръстосване на нужните гени. Паранормалните способности на бинджезъритките са прочути, но има едно място, на което съзнанията им не могат да идат – то е отредено за един-единствен мъж, който ще притежава техните умения и ще предвижда бъдещето, както и ще бъде на много места едновременно – това е очакваният Куизъц Хидерах…
Първата част на “Дюн” проследява борбата между атреидите и харконите за пустинната планета, като зад последните стои и императорския двор, което предопределя изхода на битката след изненадващо предателство. Пол и Джесика се спасяват на косъм и след ред премеждия заживяват сред суровото общество на свободните, откривайки една след друга чудати тайни. Самият Пол се променя под въздействието на подправката и се превръща в нещо много различно – не съвсем човек, той успява да прозира хода на Историята и да се опитва да я промени. Остава му само една величава битка срещу харконите и техните императорски съюзници… Идва гигантска пустинна буря, а сред нейната мощ се крие и най-важната тайна на свободните…
В “Месията на Дюн” армиите на свободните са се пръснали по цялата позната Вселена, налагайки волята на новия неоспорим император, който с нечовешките си умения слага юзди на всички други сили – като Космическото сдружение и школата Бин Джезърит. Старата имперска династия се оттегля на родната си планета Салуса Секундус, а принцеса Ирулан се жени за Пол, без да се надява някога да получи любовта му, запазена за свободната Чани, която му ражда близнаци, след като първото им дете загива от харконска ръка. Сестрата на Пол – Алая – се развива бързо и странно, след като в първата част майка й Джесика влиза в досег с Водата на живота, която я превръща в Света майка, а неродената й дъщеря – в нещо странно и опасно.
Вярата в Пол Муад’Диб се превръща във фанатична религия, а промяната на климата на Дюн започва да изменя самите свободни – те вече не са толкова силни, смели, предани и непокорни. Бюрокрацията се развива с бързи темпове, а милиардите жертви на междупланетния поход на армиите на свободните натежава. Пол вижда бъдещето и смята, че така точно ще го насочи към добро, но нищо не е сигурно, особено след като губи любимата си Чани в поредния дворцов заговор, организиран от Бин Джезърит, Космическата гилдия и нова неизвестна в уравнението – тлейлаксианците, които имат загадъчни умения в създаване на гóли – клонинги на мъртви хора, които при определени условия могат да си върнат спомените… Такава гóла се появява в образа на Дънкан Айдахо, учител на Пол и загинал в първата част, за да го защити.
При атентат Пол губи зрението си, но не и виждането. Осъзнаващ последствията, той избира да се оттегли да умре сред пустинята, а властта остава в ръцете на неуравновесената му сестра Алая, която трябва да се грижи и за отглеждането на двамата си племенници – Лито и Ганима, които също имат достъп до паранормални способности заради бащината си кръв.
Третата част – “Децата на Дюн” – проследява именно приключенията на двете деца, както и бавното полудяване на Алая, която започва да си комуникира с призрака на покойния барон Харконен, и появата на загадъчен сляп месия, който се опитва да спре култа към Пол Муад’Диб. Това са времена на огромни промени за Дюн – промяната в климата променя свободните, много от които са видяли и други светове, а и застрашава червеите, следователно и подправката. Алая не успява да удържи властта, дори и във връзка с гóлата Дънкан Айдахо, та се налага намесата на майка й Джесика, иначе живееща на старата атреидска планета Каладън.
Лито и Ганима осъзнават, че нещо нередно се случва с леля им и решават да избягат. Между двамата има много силна връзка, а Лито има пророчески видения, чрез които осъзнава стремленията на баща си и разбира, че и той трябва да промени съдбата на цялото човечество, за да има то шанс да оцелее… Двамата близнаци трябва да избягнат и нов заговор, ръководен от бившия императорски двор, които знаят, че при тяхната смърт император ще стане старият престолонаследник Фарад’н. Той самият по стечение на обстоятелствата ще бъде обучаван и от Джесика, която трябва да напусне Дюн, след като някои стари родове свободни започват бунтове срещу обсебената Алая.
Лито открива куп тайни в пустинята, търсейки баща си. Политическото положение се усложнява, след като Алая залавя Ганима и готви неин брак с Фарад’н. Напрежението се покачва, а Лито се завръща в една неособено човешка форма, за да поеме властта върху човечеството и върху неговото бъдеще…
Властването на Император Лито II продължава над 3500 години, след като в името на оцеляването на човешкия род той се превръща в кръстоска между човек и пясъчен червей с невероятни способности. “Бог-император на Дюн” проследява част от неговото властване и борбата, която прикрито водят срещу него Бен Джезърит и Космическото сдружение. Над познатата Вселена е установен траен мир, който малко по малко прераства в стагнация под властта на една-единствена личност, особено когаго слуховете сочат, че тя далеч не е вече с човешки вид. Лито се превръща далеч повече в пясъчен червен, почти неуязвим, а до него е посроянно пресъздаваната гóла Дънкан Айдахо. В борбата срещу червея-бог се намесват и носители на атреидска кръв, които не съзнават, че са част от много по-голям план.
“Златната пътека”, която са виждали и Пол, и Лито като малък, се развива, но накъде води човечестовото през хилядолетията? Може би в крайна сметка само смъртта на един Бог може да промени нещата…
“Еретиците на Дюн” се пренася 1500 години след смъртта на Бога-император или 5000 години след времената на първия “Дюн”. Освободено от оковите на своя бог-червей, човечеството се е разнесло във всички посоки, а в един момент някои започват да се връщат – сред тях са и цял нов вид странни жени, наречени почитаеми мами, обвити в тайнственост и сексуални легенди, които са ясен конкурент на Бен Джезърит и дори претендират за върховната власт. Дюн вече се нарича Ракис, отново има пясъчни червеи, но подправката вече се произвежда и по изкуствен път с тлейлаксианска технология. Невиждани технологии идват и от планетата Икс, които разработват не-кораби, способни на мигновени пренасяния без нуждата от подправка.
Сред жреците на култа към Бога-император се отглежда момиче, което може да контролира червеите, нещо невиждано, особено като се знае, че във всеки от тях се крие частичка от съзнанието на огромния Лито II. Завързват се огромни политически конспирации, които малко по малко разкриват основите както на Бин Джезърит, така и тлейлаксианците – нови и нови тайни излизат наяве, още повече се забъркват все повече и повече. Предстоят огромни конфликти…
“Дюн: Домът на Ордена” е финалната книга в една безкрайна серия отвъд пространството и времето. Дюн е изцяло тераформирана, а войнствените почитаеми мами завладяват планета след планета, унищожаващи властта на школата Бин Джезърит до степен те да трябва да защитават своята собствена, дълбоко скрита планета. Тлейлакс готвят своя решаващ удар и разкриват хилядолетната си тайна. Битките се водят безспир, планове се вписват в други планове и до края не е ясно какво ще се случи…
Нямам сили да пиша повече за действието, в последните романи то е адски усложнено, с множество развиващи се паралелни линии, гигантски конспирации, заговори, успехи и провали по всички фронтове. През хилядолетията, които покрива Франк Хърбърт, нищо не остава непроменено – единствено кръвната линия на рода Атреиди продължава да мъждука тук-таме, направляващи историята на цялото човечество, както и перфидната власт на Бин Джезърит.
Идеите в книгите са просто безброй – на страницата й в нашенската Уикипедия са развити немалко от тях, не виждам смисъл да пиша и аз нови и нови мъдрости. Започваща като класическа фантастика, в следващите части дюнският епос се отнася към мистика, религия, екология, социология и какви ли още не селения, какви ли още не възможни сценарии за развитие на човешкия род в една различна, но не много далечна нам Вселена. Героите на Хърбърт са постоянно в движение, в развитие, съмняващи се в себе си, в правото си да направляват съдбите на милиардите. Някои от тях виждат бъдещето във всичките му безброй вариации и това умение им тежи повече от всичко. Мистиката се засилва с течение на романа, дълбочината му се засилва неумоверно и спорен мен е напълно възможно да се пишат философски изследвания върху многотомието.
За мен лично беше огромно разочарование рухването на книгата след първата част – “Месията на Дюн” ми бе интересна, но превръщането на Дюн в столица на империята унищожи символа, който представляваше Пустинната планета като изпитание за човешкия дух. “Децата на Дюн” съвсем се отнася в духовните селения и лудостта на Алая, а промяната в Лито II и последващата му симбиоза с пясъчните червеи и свръхчовешките му умения ми дойдоха наистина твърде много. „Бог-Император на Дюн“ пък е пълното дъно според мен с малкослучването в него и безкрайното философстване – все пак си личи, че Хърбърт е търсел огромни дълбочини в своите творби, не прост екшън, така че оставям за бъдещето възможността да препрочета всичките томове и да открия ценността на тези части, които сега ме разочароваха. „Еретиците на Дюн“ и „Дюн: Домът на ордена“ все пак ме заинтригуваха далеч повече, макар и никога да не постигнаха обсебването, което имах от първата част. Отдалечени на цели 5000 години от началото на романа, имаше доста нови и интересни елементи, както и класически стари като школата Бин Джезърит, които остават единствената константа през цялото протежение на романите, макар ролята им да се променя непрестанно.
Нямам како мъдро да кажа за заключение. “Дюн” трябва да се чете. Но не наведнъж в никой случай. Смазваща е дори през месеци паузи, както самият аз се убедих.
От същия жанр
