Избери лъжа, в която другите искат да вярват.
Те ще се държат с две ръце за нея дори ако се докаже за фалшификат право пред очите им.
Ако някой се опита да им покаже истината,
ще му се нахвърлят и ще се сражават в името на вярата си с нокти и зъби.
След всеки чуждоземен панаир се връщам влюбен в една (или две, три, четири, ∞…) книга, която започвам да преследвам ударно и безцеремонно, докато бъде трепетно предадена в ръцете на правилния преводач и насрочена за излизане. Така се случи с „Дървото на лъжите“, на която направих снимка на място (вдясно) на миналогодишния панаир в Болоня, която сетне използвах за убеждаване на колегите, че тряба да я имаме на всяка цена. И така и се случи. Елена Павлова се зае да прави своята магия, която присъства в толкова важни за мен книги („Водосрез“ на Паоло Бачигалупи, „Машина за ангели“ на Ник Харкауей, „Границата“ и „Момчешки живот“ на Робърт МакКамън, „Слепоглед“ на Питър Уотс… това може да продължи още доста).
Фейт е момиче, което иска да прави забранени неща – и ако под „забранени неща“ си представяте сексуални палавщини, помислете какви книги четете и се засрамете малко. Тя живее във викторианското английско общество, доминирано изцяло от мъже със страст към науката, макар и гарнирана с все още силна религиозна вяра. Та Фейт има уклон именно към естествознанието, към изследване на чудесата на природата, систематизирането и описването на света. За нейния пол обаче това е все още невъзможно, тя трябва да бъде тиха, послушна и незабележима, докато дойде времето да бъде поискана и дадена някому. И това не ѝ харесва ни най-малко, затова и търси начини да задоволява любопитството си, докато следи внимателно какво се случва около нея.
В нея кипеше глад, а момичетата не бива да са гладни. От тях се очаква да хапват оскъдно на масата, а и умовете следва да задоволят с оскъдна диета.
Бащата на Фейт е прочут учен, който е открил сензационен фосил, който доказва, че земята е била обитавана от ангели и така може да помири сблъскващите се църковни и еволюционни виждания. Но буря иде – съмненията в неговите открития се разгарят и той трябва да бяга от публичното презрение на малък остров заедно със семейството си. Там обаче намира смъртта си, а Фейт е единствената, която може да открие истината. За целта ѝ е нужна помощта на най-тайнствения екземпляр от натуралистичната колекция на баща ѝ – Дървото на лъжите. С този единствен фентъзи елемент Хардинг видимо прави книгата привлекателна за по-младата аудитория, без да позволява това да влияе на историческата достоверност за периода. Та Дървото на лъжите не понася светлината, но обожава прошепнати лъжи – и колкото повече хора вярват в тях, толкова по-голям плод връзва. А който изяде плода, научава някоя скрита истина – като например името на убиец. И Фейт започва да го подхранва с лъжи, докато запазва маската си на благоприлично и скърбящо по баща си момиче.
Една лъжа е също като огъня… В началото трябваше да се раздухва и подхранва, но внимателно и нежно.… А после лъжите се разпалват и разпространяват, разрастват се и се нажежават, и вече няма нужда да им се добавят съчки. Но тогава вече не са твои лъжи. Имат си собствен живот и форма и вече не ги управляваш.
Малкото и затворено островно общество е разтърсено както от появата на чуждото семейство, така и от смъртта на бащата на Фейт. То самото си има своите крамоли и тайни и раздухването на лъжи лесно намира почва в изнервената обстановка. И става забавно по мрачен и непредсказуем начин.
Списъкът с награди и номинации за „Дървото на лъжите“ заема няколко реда в Goodreads, но по-важно за мен бе каква история ще разкаже Франсис Хардинг. И ако цялостно книгата се съсредоточава върху лъжите и как, веднъж изречени, те стават неуправляеми и могат да подпалят целия свят, за мен далеч по-интересен бе сблъсъкът между наука и религия в умовете на героите – те се чувстват задължени да продължават да вярват, макар около тях да се сипят доказателства, че светът е много по-стар и сложен от приказките на свещениците. Допадна ми силно и борбата на момичето да заяви своето място в света, както и на други жени от книгата, които намират един или друг начин да се нагодят към мъжката доминация и дори да я използват в своя угода.
Обичам мрачни тийн книги – например „Флорънс и Джайлс“ на Джон Хардинг, „Часът на чудовището“ на Патрик Нес, „Океанът в края на пътя“ на Нийл Геймън, „Принцът на мъглата“ на Карлос Руис Сафон, „Синът на града“ на Том Полък, “Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат” на Ишбел Бий, „Нищо“ на Яна Телер и много други. „Дървото на лъжите“ намира чудесно място сред тях и съм благодарен на всички, които имаха важен дял в нейното излизане – Елена Павлова, Ганка Филиповска, Живко Петров (знам, че щеше да нарисуваш по-добра корица, братле, надявам се да си ми простил вече :Р).
Още две ревюта за книгата има в „Четиво“ и „Дневникът на един книжен тигър“.
