Оригинално заглавие: The Soul of an Octopus: A Surprising Exploration Into the Wonder of Consciousness, 2015.

Преводач: Елмира Великова, Милена Попова

Корица: Люба Халева, мека.

Страници: 336

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Ozone.bg

Хормоните и невротрансмитерите, химическите вещества, свързани с човешките чувства за желание, страх, любов, радост и тъга, „са запазени в значителна степен в широкия спектът от таксономични единици“, според Дженифър. Това означава, че независимо дали си човек или маймуна, птица или костенурка, октопод или мида физиологичните промени, които съпровождат най-дълбоките усещания, изглеждат едни и същи.

 Започнах „Душата на октопода“ на Сай Монтгомъри, мислейки си за друга причудлива научно-мемоарна книга, която прочетох наскоро – „Евангелие на змиорките“ на Патрик Свенсон, от която научих тон любопитни истории, а и личната на автора успя да ме развълнува. Иначе октоподи не помня откога не съм срещал в книгите – може би от времената, когато тези на Петър Бобев вълнуваха детското ми въображение. А тук няколко се подвизават на една ръка/пипало разстояние – при това носят красиви имена като Атина, Октавия, Кали, Карма и други.

 22609485 Монтгомъри разказва пространно за продължителното си влюбване в тези причудливи същества – много внимание отделя на чувствата си от прекия досег с тях и особено когато способните да я завлекат със себе си във водата октоподи само нежно придържат ръцете ѝ с пипала или позволяват да бъдат галени като истински домашни любимци. Но и за миг не допуска да забравим, че това са всъщност диви същества с все още непонятна за нас интелигентност, които заслужават много внимание и грижа. С много емоциия тя проследява историите на няколко държани в плен октопода, като техният кратък живот (или в единия случай самоубийствен опит за бягство) е повод както за размисли за тленността, майчинството и смъртта в различните ѝ форми, така и за описване на човешките чувства при досега с тази нетрайна дива красота.

Три пети от невроните на октопода не се намират в мозъка, а в пипалата му. Ако едно пипало се откъсне от тялото на октопода, то често часове наред живее така, сякаш нищо не се е случило.

  28421218._SY475_ Монтгмъри вмъква сред своята история и на хората, които се грижат за животните в огромния аквариум в Бостън, информация за октоподите, за техните умения и възможности, за участието им в човешките митове и истории, за вплитането им в културата изобщо. Описано е как функционира сложен механизъм като тази зооинституция, която дава дом на хиляди разнообразни видове, което няма как винаги да е успешно – а сред всички се носи достоплепна стара костенурка със своите навици. По един или друг начин авторката се опитва да убеди и себе си, и нас, че октоподите са високоинтелигентни и много емоционални същества, които трябва да опознаем като наши морски братя – най-малкото защото ако с това не успеем, как очакваме да комуникираме с извънземни някога изобщо, нали?

   След като се влюбва в октоподите, Сай се устремява и към целта си да ги наблюдава в дивата природа, което я отвежда към нелекото обучение по гмуркане, което крие и немалко рискове – но които се отплащат доволно, след като тя успява да постигне своето и да види няколко от любимите си животни в естествената им среда след немалко перипетии. А пътем и да разкаже още любопитни истории, не всички от които са напълно доказуеми – като тази например, че мастилото на калмара може да упоява преследвачите му, дори да ги излъже по химичен път, че са вече ядат плячката си, колкото и откачено да звучи – но това е само предположение, разбира се.

36695631._SY475_  „Душата на октопода“ има цели трима научни редактори, така че откъм фактология нещата са изпипани – но проблемът за мен е в преливащата емоция, движеща авторката, която е отделила прекомерно много страници на личните си усещания, докато държи пипалата на няколкото октопода, с които има близки срещи от трети вид (всеки, който е гледал видео с октопод, няма как да не ги е помислил за извънземни същества), и много по-малко на интересна информация за тези изключителни животни, техния интелект и докъде е стигнала науката в изследването им. Затова и книгата е много повече самотерапевтичен мемоар – ще откриете много за болката на хората в нея, но не чак толкова за тайните на октоподите, които може би просто не разбираме достатъчно добре все още.