Завръщаме се в света на Илария Тути – тя ме впечатли с „Цветя над ада“ и „Спящата нимфа“, определено различни като динамика и сюжетен фон трилъри, в които разследването на кървави престъпения се преплита и със сложни драми в живота на разследващите. И това определено се отнася силно и до третата част в поредицата, „Дъщеря на пепелта“, в която основната част от действието е фокусирана в драматичното минало на главната героиня – комисар Тереза Баталия.
Откриваме нея и нейната любима жертва за подигравки инспектор Масимо Марини само броени дни след драматичните събития в края на „Спящата нимфа“. Динамиката на отношенията им се е променила изцяло, макар че Тереза все още се опитва начесто да го поставя на мястото му и да реже всеки негов опит да ѝ бъде от помощ. А нужда от помощ тя има повече от всякога – затрудненията с ходенето са само част от проблемите, които са се стоварили върху възрастната жена, и тя неохотно си дава сметка, че навярно кариерата ѝ на блестящ и всяващ респект разследващ е вече приключила. Но миналото ѝ, досега пазено в свирепа тайна, я повиква обратно в лицето на сериен убиец, който е пракарал двайсет и седем години в затвора. Сега той иска да говори само с комисар Баталия, а това, което има да ѝ каже, ще отключи както кърваво разследване в настоящето, така и ще хвърли светлина върху миналото, което тя е считала – с основания – за отдавна погребано.
Илария Тути ни отвежда в миналото, когато Тереза е млада и тепърва има да се доказва в професионалното поприще. Там тя води първите си рундове с Алберт Лона, началника на полицията от настоящето, и откриваме корените на ненавистта и конфронтацията помежду им. Пак там тя е окована в брак с мъж, който я тероризира безмилостно, но и с мечтата да бъде майка. В своя стремеж към развитие Тереза иска да въведе модерни методи за разследване, които не се приемат добре от нейните колеги мъже, но в крайна сметка точно те дават плодове по време на тежко разследване за действията на опасен сериен убиец. Авторката въвежда и още една сюжетна линия далеч назад – в IV век, свързана с гностиците и тайнствен християнски култ с египетски отпечатък, в който образите на Исус, Озирис и Изида са мистично преплетени. Тази линия има бледи отражения и в настоящето, но лично за мен тези отклонения стояха като излишна пришита кръпка към основното действие, малко историческа символика тип Дан Браун в трилър поредица със съвсем различен заряд и литературен стил.
Миналото и настоящето се редуват в последователни епизоди в „Дъщеря на пепелта“, за да обрисуват двата образа на страдащата по различен начин в миналото и настоящето Тереза. И ако в миналото тя е сякаш сама срещу чудовището у дома си, то в късните си години до себе си има хора, които, макар и неохотно, трябва да нарече приятели – и сред тях е и добронамереният Марини, който мимо волята ѝ ще я подкрепя срещу опитите на Лона да я унижи за един последен път. А основният им източник на информация е човек, който „никога не е спирал да убива във въображението си“, който е успял да избяга от затвора само за да изпълни поръчката за убийство на някого и който определено има вкус към зловещата аранжировка на своите мрачни страсти. Паралелите между минало и настояще обаче всъщност правят сюжета доста предвидим и в двете си части, по-скоро силната страна на книгата е във фокуса върху насилието срещу жени и внушението, че често никак не е ясно от пръв поглед кой е чудовището и кой е спасителят в една история.
И сега наистина се чудя как Илария Тути продължава своята поредица, има още две издадени на италиански книги и определено искам да разбера какво се случва с комисар Баталия, струва ми се, че само Ю Несбьо стоварва върху своя Хари Хуле подобна непосилна тежест, с което всъщност утежнява писателската си задача книга след книга.
От същия автор
От същия жанр
