Знаете ли, за мен тая книга е символ на нещо важно – на това, че един млад човек с умения и много работа може да се развие, да бъде забелязан и да получи шанс да се докаже. „Дъщерята на меча“ на Стив Байн е селектирана за превод от приятел, който има солидни знания в жанровата област и му се доверих безусловно. Не ме разочарова ни най-малко, макар самата книга да се оказа не чак толкова оригинална, колкото си мислех. За сметка на това в нея сякаш е постигнат перфектният баланс по ръба на острието между качество и пазарен потенциал, между силен исторически фон, привлекателен фентъзи мотив и добре изпипан съвременен сюжет с криминална интрига и достатъчно мрачни сцени, за да бъде удовлетворен кръвожадният читател в мен.
Стив Байн добре си е изпипал нещата – движи действието почти поравно между събития в наши дни, в които полицайката Марико Оширо трябва да се бори със сексисткия си шеф и зависимата си от наркотици сестра, и серия епични истории, свързани с три древни вълшебни меча (в по-късни времена наричани катани), всеки от които влияе на ума и съдбата на притежателя си. Съвременната линия проследява сложните отношения между властта и японската мафия, традициите на последните, както и изобщо съвременния облик на Япония, който буквално за десетилетия се е променил повече, отколкото за куп предходни столетия. Историческите епизоди са чудесно изградени (в послеписа Байн посочва кое е достоверно и къде си е позволил художествена измислица), а фентъзи-нишката е много приятно маркирана само като фон, без да тежи излишно и да променя духа на творбата. Определено тези части от книгата ми напомниха на романизирания мит за 47-те ронини, а епизодът по време на Втората световна война е изграден безупречно върху ключови моменти от нея, с които японците определено не се гордеят.
За да съм пределно ясен – не мисля, че това е книга, която японец би написал. Както и при „Хилядите есени на Якоб де Зут“, така и в „Дъщерята на меча“ трябва да си даваме сметка, че и най-проникновеното вникване в японската култура и традиции ще си остане просто докосване до нещо, което няма как да осъзнаем истински. Байн си е написал домашното според мен, направил е всичко по силите си да обоснове различните посоки на действие, да очертае както една съвременна модерна Япония, така и да предаде целия чар, но и недостатъци, на имперското й минало. В този синтез историята се развива бързо и неусетно, тия 500 страници ги прочетох за няколко часа, без изобщо да ги усетя, толкова приятна беше смяната на времето, на изразните средства, на темпото – държа да отбележа и добрия превод, и чудесната редакторско-коректорска работа, личи си, че книгата е „пипната“, както казваме в нашите среди.
Допадна ми, че макар и част от поредица, историята е напълно завършена, като Байн не се церемони и с героите си, успя да ме изненада много приятно със сюжетните си решения, с които избяга от клишето (макар че в последно време новото клише е точно да бягаш от него, избивайки наред героите, но това е безкраен спор). Байн умело изгражда интригата от началото до края, без да изисква много от читателя, за да следи посоката на мисълта му – всичко е обмислено и поставено на място. Точно в това обаче според мен се пропуска възможността да се вградят по-оригинални решения, които да качат фентъзито на по-високо ниво, макар че в момента, както посочих, е уцелена една златна среда, за да има книгата по-широка публика вън от чисто жанровите фенове. Всеки с вкуса си, разбира се.