Покрай завършването на „По-добрите ангели на човешката природа“ на Стивън Пинкър – приключение, продължило над 2 месеца, си мислех колко абсурдна е романтичната заблуда, че в миналото е било по-хубаво; върху тая заблуда паразитират религии, политически партии, добре печелещи организации и обикновени мошеници. Ето пример за професия, която е била важна едва преди няколко века, а днес за добро е изчезнала напълно в повечето части на света – тази на палачите.
„Дъщерята на палача“ на Оливер Пьоч е от категорията исторически романи, които отделят внимание на детайлното описание на епохата, като създават реалистична атмосфера – подобно на „Миниатюристът“ на Джеси Бъртън. Книгата ми напомни и на мрачната „И опрости нам греховете“ на Ромен Сарду – с религиозната ревност, масовото невежество дори сред първенците на града, суеверните заблуди и лесното пламване на страстите. Ценното на романа вън от относително стандартната за исторически трилър фабула е, че Пьоч е наследник на фамилия палачи и е прекарал години в изследване на документи от епохата. Така той успява да изгради плътен образ на главния си герой Якоб Куизъл – бивш войник, настоящ палач в града Шонгау, по малко лечител и пияница, въобще сложен образ, който има потенциал да бъде развит в следващите романи.
Шонгау е реален град с реална история на насилия и религиозни лудости – през 1589 г. в него над шейсет жени са били екзекутирани за вещерство от един от предците на Пьоч. Именно това чудовищо деяние виси като мрачна заплаха в „Дъщерята на палача“ – действието се развива през двайсетте години на XVII век, когато поредица убийства на деца разбунва града. Странен символ, нарисуван по техните тела, насочва страха на хората към местната знахарка, нищо че тя е помагала за безброй раждания. Якоб Куизъл е от малкото рационални хора в града – вън от заниманията си с изтезания и екзекуции той има внушителна колекция трудове за здравето и боелстите, които лекарите от периода с насърчението на църквата отричат. Затова и често може да помогне там, където градският лекар вдига ръце и се осланя на божията помощ, която никога не идва.
На втори план Пьоч развива идеята за надмогване на традициите, долавя се полъхът на задаващото се Просвещение, което ще промени света. Дъщерята на палача Магдалена и синът на местния лекар Симон, вън от предопределената пламнала любов помежду си, са готови да се изправят срещу ограниченията на потеклото си, срещу наложените забрани и ограничения, не са съгласни да правят това, което се очаква от тях. Интересно ми е дали в следващите романи на Пьоч тези образи са развити и в коя посока.
В романа не липсват сцени на насилие, нормално за периода, но ми липсваше малко повече историческо обяснение на случващото се, доста ограничен е хоризонът на действащите лица – от друга страна, реалистично е обикновените хора да се интересуват изключително от търговията в своята област, от войните в непосредставена близост. Политиката и междудържавните отношения винаги са били грижа на благородническата класа, която в романа е представена бегло и само като сила, с която всеки трябва да се съобразява, но не и като ефективен инструмент за налагане на държавната воля.
„Дъщерята на палача“ има елементите на стандартен исторически трилър – скрито съкровище, тайнствени знаци, убийства, поява на Дявола дори (често срещано в тия суеверни времена, когато всяко злощастие е било приписвано на тъмни сили), но тази основа е обогатена с подробно описание на особеностите на палаческата професия и положението на тези хора и техните семейства в средновековните градове.
От същите жанрове
