Да постранствуваме. Тук, наблизо, зад една твърда корица с оснежени капки кръв по нея. Изтекъл е един живот, попил е сред струпаните замръзнали студенини (всяка от които с уникална форма!), но това е далеч в края, като за завършек. Преди тази бавна смърт пък е върхът, поне за мен – покоряващият разказ „Светлината е като водата“, в който наистина се удавих, а беше тъмно около мен. Само сиянието, идещо от нощната лампа, ведно с няколко страници въображение, беше достатъчно, за да прелее над прага ми на цинизъм и да ме удави в себе си.
Как пише този човек… След „Любов по време на холера“ и „За любовта и други демони“ просто трябваше да си набавя и „Дванайсет странстващи разказа“ и да поема с тях бавно и безцелно, оставяйки се да ме водят по тяхно си усмотрение. Дванайсет вечери бяха осмислени с емоцията на един от малкото истински писатели на тази затъваща в графоманията и почитаща аматьорското фенско писане планета.
Няма да се спирам подробно на всеки един разказ, те си приличат и едновременно са много различни. Според мен наистина последните два в сборника са отличими сред останалите и такава градация силно ми допада – обичам завършекът на една книга да е незабравим, да я отличава от всичко останало, да я прогаря в съзнанието. В началото на книгата има чуден увод, в който Маркес обяснява произхода на разказите – защо са толкова и откъде да дошли, а самият текст е интригуващ разказ за живота и начина на работа на големия писател.
Разбира се, че препоръчвам книгата, няма две мнения по въпроса. Зад тези страници Маркес е различен от двата романа, които съм чел от него, различен в смисъл на прекрасен по друг начин. Можем като папагали да си повтаряме колко чуден жанр е магическия реализъм и да го дисекцираме колкото щем, но всичко е без значение, щом той покорява по този начин, че трябва насила да прекъсваш четенето, за да не погълнеш всичко в миг.
Не че свръхдозата е опасна, де, поне не за живота. Виж, за впримчването в невъзможност да харесаш истински нещо от средно ниво – това да. Но това си е цялостен проблем със страхотните автори – вдигат летвата твърде нависоко, а не са толкова много книгите, които могат да летят и да я прескачат с лекота. Но има ги.
–
Още ревюта за книгата – в „Аз чета“ и „Левитация“.
