Писането за класики от този ранг е винаги рисковано. Хвалебствията са подразбиращи се и по тази причина безинтересни, критиките се приемат на нож и по изпитана бг-традиция с лекота си обявяван за какво ли не. Но се справям с тази мисъл, ако нямах идиотозащита, нямаше да се занимавам с всичко това (това го написах преди няколко седмици, точно след като прочетох книгата, но се оказа изненаааадващо актуално 🙂 ).
“Дванайсетте стола” на Илф и Петров е класика в сатиричния жанр, която всеки над 40 години навярно е чел. Е, аз не бях, макар да си спомням смътно, че преди години гледах филма и бях силно изненадан от кървавия край – зомбясването от холивудския гарантиран и клиширан хепиенд неизбежно ми влияе. Четейки книгата, до края не вярвах, че книгата ще завърши точно по този начин, но двамата автори умело показаха рухването на психиката на Иполит Воробянинов и какво го тика към саморазправата с неговия изобретателен спътник Остап Бендер.
Приключенията на двамата си заслужават, безспорно, макар и да са поовехтели с времето – хората обаче не са се променили ни най-малко и грандиозни измамници като Бендер продължават да виреят на воля и наши дни, че дори и интернет им даде възможност без усилия да стигнат до всеки лапнишаран. Не по-малко интересна беше линията на злощастника отец Фьодор, който не жали сили и средства да стигне пръв до скритите в единия от столовете брилянти – и никое смирение и вяра няма да го откажат от стремленията му.
Но нито един от тримата не ми беше толкова интересен, колкото отклоненията на Илф и Петров към гротескно описване на реалността, в която живеят – смахната, бедна, грандоманска, изпълнена с думи и кухи лозунги, с неспирна работа залудо и абсурдни случки.
На този фон издирването на аристократичното съкровище сякаш става нормално – става приемливо и разбираемо – всеки билет, всяка възможност за измъкване от това блато трябва да бъде използвана. На този фон всичко е възможно – от най-смешното до най-трагичното.
От същия автор
От същия жанр
