Ако трябваше да се спретне едно „Best of Елена Павлова“, този сборник щеше да е доста по-голям и в няколко тома, но повече от публикуваните разкази щяха да запазят мястото си. „Две луни“ е събирателно за добра жанрова литература, като съчетава както почит към традициите и създаване на guilty pleasure с умело разиграни жанрови клишета, така и смело разчупване на шаблона и навлизане в непознати територии. Още от времената, като бродех из нейните „Мъртви звезди“ (под псевдонима Върджил Дриймънд), си бях фен на писателката, а след като в последните години работихме заедно по куп страхотни книги („Слепоглед“, „Момчешки живот“, „Водосрез“, „Границата“ и още, и още), съм фен на професионалистката Елена Павлова, която диша и живее за жанровата литература и прилежащите към нея бирено-метълски емоции.
В първата част на сборника са фентъзи разказите, в които най-вече ми допаднаха ироничните – „Ода за тройка мечове“ и „Тройка мечове 2: кралският меч“, които се заиграват с основите на жанра и хем ги маркират, хем ги пребоядисват, а с лекота мога да си представя присмехулната физиономия на Елена, докато чертае сюжетите им. Началото обаче полага един нежен любовен разказ, „Елфическа песен“, който съм сигурен, че предхожда sick-lit вълната в литературата. „Лунна пътека“ задава промяната на темпото и посоката отвъд епичното фентъзи – зловещ морски разказ с привкус на кръв, а мигом след него Елена намигва с шеговития „Нощен клуб“, където се задява с грозно изрязаната от „Дракула“ връзка между сексуалността и вампирската жажда за кръв, пришита сетне грубо и нелепо към тон лигави тийн романчета. „Те се спускат нощем от хълмовете 2.0“ поема в хорър посока в необичайна битово-селска обстановка, смело решение. Следва „И тръгна по водата“, приятно гърбаркане със Зелазни… и идва наистина тежката артилерия в сборника, заради които той си заслужава.
„Динозавър за Коледа“ е фантастично оригинален разказ, смесващ идеята за възкресение с корпоративната алчност, а сред тях една смела вещица дава сериозна заявка за участие в римейк на класиката „Джурасик Парк“. „Номад: долу спи убиецът“ е силен кървав ноар в добрите традиции на жанра, с леко фантастично поукрасяване. „Затворена времева крива“ се закача с безумната логика на пътешествията във времето, цял роман може да се пръкне от тая чалнат разказ. Разказът „Две луни“ наистина заслужава да бъде именуван сборникът на него – оригинална концепция за планета, населена от огромни тролбургове-гостоприемници, в които други същества оцеляват и използват за хабитат. Всеки от великите автори на фантастика би искал да е написал този разказ, не се шегувам. „Манипулаторът“ ми се струва почит към Беляев и Кинг, съответно „Владетелят на света“ и „Живата факла“. И за финал – категорично най-добрият разказ в сборника, „Преброяване на вампирите“, иновативна вариация на вампирския мит, но вкаран в устойчива симбиотична връзка с човешкия род. Малко разказвачи умеят едновременно да разкажат по много личен начин една история, но едновременно с това да съградят и глобален контекст около нея.
Последните години са чудесни за жанровата литература в България, изобилие от книги и автори има по книжарниците, а Елена има пръст в немалко от тях по един или друг начин (нейна бе препоръката за „Библиотеката на Въглен връх“ и предстоящото издаване за първи път на Франсис Хардинг на български!). Но на първо място Елена Павлова е име, което от 90-те насам е символ за българския фендъм. И „Две луни“ доказва, че тя е като виното – става по-добра с времето. И прави чест на изд. „Изток-Запад“, че продължават да подбират добрите автори, които заслужават да излязат с логото им и да стигнат до читателите.
