Хайде да разпъна и аз ръце пред стената на позора. Грабвайте доматите и вмирисаните яйца, очаквам буря от критики…
Мдам, книжката изобщо не ми хареса. В такова настроение съм – да поглъщам книги, да прелитам над тях, а тази не позволява това. Толкова бях чувал за нея, с такова нетърпение я чаках да падне отнякъде и накрая това се случи при сканирането на библиотеката на Алекс от azcheta.com. Но ден по-късно я оставям с горчив привкус в устата.
Историята е простичка и крайно маловажна. Баща и син се отправят на дълго пътешествие с мотоциклет, първо с приятели, после сами. Книгата е силно автобиографична, Пърсиг е правил това със сина си – снимката по-долу (взета оттук), философ е и е лежал в лудница.
Книгата обаче не е за пътешествието, а за мислите по неговото протежение. Пърсиг се заравя в дълбоки философски дебри, сред които има приятни моменти, има досадни моменти, от всичко по малко за всеки.
Не и за мен, навярно защото не понасям моторните превозни средства във всяка тяхна разновидност, считам велосипеда за едно от върховите човешки изобретения.
Но този блог не е за мен, а за книгата. Съжалявам, че не я харесах, но нямам възможност да й дам времето, което изисква, нито имам нужната подготовка, за да разбера дали Платон или Аристотел е дал повече на света.
Нямам нищо против да ме опровергаете напълно. Даже ще се радвам, че някому е харесала.
От същия жанр
