Препрочитането на любимите детски книжки е крайно приятно занимание. Непреходното трезвомислие на Пипи всеки път ме изумява, а непоклатимата логика на празния стомах на Карлсон ми е помагала в не един труден момент.
Затова се насочих към нещо не по-малко любимо – “Приключенията на Лукчо” от Джани Родари. И не сбърках. Не само намерих познато удоволствие – открих истинската история на книгата, която като дете очаквано ми е убягнала.
Само няколко щрихи. Хлапето Лукчо се впуска в приключения, след като баща му е арестуван от подчинените на злия принц Лимон. Лукчо се натъква на група селяни, които живеят под непрестанния гнет на графините Череша и дон Домат. Ябълката на раздора става една малкакъща, построена от Чичо Тиквичка, а събитията се търкулват към адски смешни караници, гоненици, надлъгвания, сложни планове и една съвсем истинска обсада, едно трагично обесване и цяла-целеничка революция.
Да, кой да знае пред петнайсетина години, че книгата на Родари описва надигането на трудовите маси срещу монархическата власт? Че данъците върху дишането и хубавото (че и лошото) време могат да се проявят и наяве, а единственото фантастично нещо в цялата творба е трансформацията на барон Портокал в щастлив труженик?
Пластовете на книгата са много, като люспите на лук и тя може да бъде обследвана пространно, но това е излишно да се случва точно тук. Просто отидете в детската стая и я измъкнете от рафта с книги. Ако пък нямате рафт и/или книги, помислете какво правите в Книголандия и как ще поправите тази си грешка.