Отдавна не бях имал толкова силен гост в Книголандия. Елена Филипова скоро ще направи дебюта си за “Изток-Запад” с превода на “Безплатното” на Крис Андерсън (“Дългата опашка”). Освен това е минала през желязната школа на преводи за “БГ текст” (основно “Дискавъри” и “Анимал Планет” по лични самопризнания), а в неин превод на български излизат и “Епохата на достъпа” на Джереми Рифкин и част от “Теории за международните отношения” на Дж. Доуърти и Р. Пфалцграф.
Сега Елена се представя и направо като професионален критик, а аз съм засрамен, че не мога и да си мечтая за толкова добър текст за книга. Но ще се боря да стигна тези висини някой ден!
Наслаждавайте се…
“Преди няколко години в литературно-ориентираната ни преса се завихри малка буря (да не казвам в какво) около книгата на Милен Русков „Джобна енциклопедия на мистериите“. Сюблимният въпрос беше: е ли тази книга роман, или не е? Въпросът си беше важен, защото от отговора му зависеше дали книгата се квалифицира за участие в конкурса за наградата „Вик“, чието парично изражение бе 10 000 лв (ако не се лъжа). В дискусията „що е то роман“ се включи и самият автор, според мен с не особено позитивни резултати за самия себе си, а косвено – и за романа си. С други думи, дискусията изпадна до нивото на махленска свада, водена, разбира се, на доста по-витиевато езиково ниво.
Коментарите около книгата от една страна ме заинтригуваха, от друга – породиха у мен известни опасения, че тя може да се окаже пълна с интелектуални фойерверки, оповестяващи откриването на топлата вода. Не бях достатъчно зарибена, за да си я купя, а да вземеш от библиотека книга на съвременен български автор си е чисто теоретична възможност – Столична библиотека зарежда такива книги на принципа на спортния тотализатор и кои шест от четиридесет и девет български автори, издали нещо през годината, ще попаднат в полезрението й, е въпрос на шанс. Милен Русков не бе споходен от този шанс. С това пропусна и възможността си да бъде прочетен от мен, а вероятно и от други потенциални читатели.
Късметът обаче му се усмихна преди няколко седмици, когато благодарение на щедрото предложение на Христо Блажев (хе-хе 🙂 – бел. моя) да поеме част от функциите, от които абдикираха обществените библиотеки, като предостави книги от личната си библиотека на желаещите да четат, имах възможност да прочета „Джобна енциклопедия на мистериите“ и да си съставя собствено мнение за това многоодумвано творение. Авторът на романа (така де, роман си е все пак) се оказа прав за едно – тази книга трябва да се чете бавно. Уви, труднопостижимо изискване в съвременния свят, където се ценят нещата, които се правят бързо.
Преди време едно българско издателство имаше поредица, озаглавена „Бърза литература“. Е, „Джобна енциклопедия на мистериите“ пък е бавна литература. Литература за ценители, почти се изкушавам да кажа – гурме литература и – с риска съвсем да затъна в гастрономическата метафора – може би изисква известна култивираност на небцето. Дано това не отблъсне потенциалните й читатели, които откровено си признават, че не могат да различат новото божоле от старото божоле. Никога не е късно човек да развие вкус към нови удоволствия, в това число – към многопластовата литература с нейните смислови лабиринти, драматично заровени празни сандъци и провокативно разхвърляни перлички.
Може би в „Джобна енциклопедия на мистериите“ перличките са малко прекалено разхвърляни и на по-припрения читател може да му омръзне да ги събира. Но пък нанизването им е интелектуално предизвикателство, което си струва труда. Читателят поема на едно дълго и заплетено пътешествие из дебрите на средновековната мисъл, в която нищо не е такова, каквото изглежда, винаги означава нещо друго, а също нещо трето, четвърто… и изобщо толкоз много неща, че накрая се оказва, че от немай-къде означава и самото себе си, което пък е и най-голямата тайна. Друга, по-малка тайна, която вероятно авторът се е надявал да не е чак толкоз непосилно засекретена, е прокараната аналогия между средновековните мистерии (от заглавието) и различни страни на съвременния светоглед. Може би ще трябва да прочета книгата още веднъж, още по-бавно, за да си избистря по-точно съответствията, но ми се струва, че в „енциклопедичните“ описания на средновековните учения прозират насмешливи препратки към модерната наука, фройдизма, икономическите теории и особено към забулената в сакрализирана терминология хуманитаристика на XX век. Дали това означава, че съвременното ни световъзприятие е също толкова налудничаво и безпочвено, колкото и средновековните фантасмагории? Или обратно – че средновековните фантасмагории са също толкова сериозни и достойни за уважение интелектуални дирения, колкото и съвременните естественонаучни и социални теории? Това читателят е свободен да прецени сам.
На фона на тези дълбокомъдри съждения се разгръща и собственият сюжет на романа, който е ужасно смешен – и в двата смисъла. И много смешен, и зловещо смешен. Пасажите, ловко инкрустирани в „енциклопедичния“ разказ, пародират чудесно езика на епохата и на моменти будят наистина неудържим смях. Макар че още докато се смее, човек се пита: „Боже, на какво се смея? Ако аз бях там, дали нямаше и аз да правя същото?“ А дали пък не го правя и в момента? Дали глупостта, жестокостта, наивният и не толкова наивен егоизъм не преиграват сюжетите си и днес, но понеже са се преоблекли в съвременни дрехи, ни изглеждат съвсем нормално и приемливо?
Това май взе вече да звучи доста мрачно, а въздействието на книгата всъщност не е такова. Както е известно, през последните десетилетия тече усилена реабилитация на Средновековието, което вече е политически некоректно да наричаме „мрачно“, тъй като въпреки известни продоволствени и здравословни затруднения, и тогава си е ставал купон, а хората са се радвали на живота, всеки според разбиранията и възможностите си (както, фактически, и сега). В този дух може да се чете и „Джобна енциклопедия на мистериите“ – като един добронамерен, често пъти ироничен, а понякога направо кикотещ се, коментар на един прелюбопитен епизод от духовните криволичения на Европа.
Тук стигаме до една друга тема, която малко не ми се ще да засягам, защото вероятно ще се почувства засегната, а тя си е по принцип докачлива. А де е българското в тоз роман? И как се вписва той в родолюбивата ни традиция? Налива ли вода в мелницата й, или кощунствено й туря прът? Според мен, нито едното от двете. За щастие. „Джобна енциклопедия на мистериите“ е сред малкото съвременни български книги, които просто са се еманципирали от традицията ни. Тоест, нито я утвърждават, нито я отричат. Просто нямат отношение към нея, не се чувстват длъжни да се определят спрямо нея. Намирам това качество за положително и много освежаващо. Това ми твърдение може би звучи малко прекалено дръзко и спорно, но ми се ще да уточня – разпъвайки чадъра „субективно мнение“, – че според мен българската литература тече в две основни русла – на сантиментално-родолюбивата дядовазова традиция и на разбунтуваните млади копелета, които държат да подчертаят, че отдавна са изули опинците, а освен това са чели Ницше, Фройд и цяла плеяда европейски интелектуални светила.
Аз пък държа да подчертая, че не оспорвам достойнствата на никое от двете течения, те са си естествени и повечето национални литератури, доколкото мога да преценя, си имат техни аналози, но само с тези два варианта ми е малко скучновато. Ще ми се да е малко по-шарено на съвременната българска литературна сцена. Малко по-интересно. Затова ме радват явления като „Джобна енциклопедия на мистериите“ – защото пропускайки да се самоопределят спрямо българската литературна традиция и да търсят мястото си по линията (примерно) Тодор Влайков – Виктор Пасков, те успяват да излязат от едноизмерността на линията и да се изявят просто като литература. Въпросите от типа: „Българин ли съм аз, или не съм? Колко точно съм българин? Обичам ли го българското, или го мразя? Кое точно в него обичам и кое мразя?“ може да са естествени и основателни, но започват да ми се струват изтощителни за литературата. Намирам за освежително писането, което нито възхвалява, нито унижава българското, а просто не се занимава с него.
Всъщност, може и да греша. Паноптикумът на „Джобна енциклопедия на мистериите“ може би позволява и „български“ прочит, възможно е дори авторът да е вложил и аналогии с българската действителност, минала и настояща, но аз, с моите нагласи и подготовка (или липса на такава), да съм ги пропуснала. Ако някой друг ги открие, ще ми е любопитно да ги прочета. Но пък това е едно от предимствата на такива тройно засукани разкази – читателят може да открива в тях какви ли не скрити смисли. С което обаче има известен риск да подразни автора, откривайки неща, които той (авторът) не е вложил съзнателно в текста си, и пропускайки онези, които според него (пак автора) са най-важни.
Току-що забелязах, че в този текст съм споменавала доста пъти заглавието на коментираната книга, а много по-малко – това на автора й. И бих казала, че не е случайно. Книгата остави у мен чудесно впечатление, за разлика от автора й (с писанията си около книгата). Но предполагам, че един автор трябва да бъде преценяван по книгите си, а не по вратовръзката си (или в случая тирадите си из периодичния печат). А що се отнася до книгата, там малко ме подразни само едно нещо – предговорът й. След като някой е имал куража и умението да напише такава остроумна мистификация, защо е трябвало да разваля ефекта от нея, като още от вратата обяснява надълго и нашироко, че това е мистификация, тя е произведена по следната технология и следва да се възприема по еди-какъв си начин? Все едно Астор още с влизането си да почне да уверява публиката, че няма да разреже наистина жената на сцената. Но да, досещам се защо авторът се е почувствал длъжен да закичи такъв предговор. Може би се е опасявал, че публиката, в своята литературна наивност, ще реши, че той наистина е разрязал жената на сцената. И като му тръгне после име на садист, иди обяснявай…
Предполагам, че добрият компромис е бил да остави предговора като следговор. Хем да си признае почтено фокуса, хем да не разваля преждевременно ефекта от него. В крайна сметка, размишленията ми около „Джобна енциклопедия на мистериите“ май не отговарят много на критериите за хубав информативен отзив. Не разказах много за темата и сюжета, не изтъкнах достатъчно ясно качествата на книгата, а с литературно-историческия контекст съвсем я ошляпах. Надявам се след следващия прочит да се справя по-добре.
А дотогава, в резюме – „Джобна енциклопедия на мистериите“ е изтънчено интелектуално удоволствие за любителите на отлежалия Умберто Еко, но може би не и за феновете на данбрауновия ерзац; да се консумира на малки глътки в добра литературна компания. При правилна употреба може да предизвика пристъпи на мислене, при неправилна – на какво ли не. Внимание: с високо съдържание на ирония! Срок на годност: няма.”
Изключително ревю, критика, анализ, както щете си го класифицирайте. Горд съм, че в Книголандия има и такива текстове. Благодаря, Елена!
