Уотс си играе с реалността в продължението на „Слепоглед“

  „She just got – tired, I suppose. Or maybe scared.“
His gaze dropped for a moment.
„Twenty-first century’s not for everyone.“

   За броени книги съм намирал време за препрочитане в последните години („Сянката на вятъра“, „Момчешки живот“), но „Слепоглед“ на Питър Уотс я четох три пъти – два пъти поред при излизането ѝ и веднъж миналото лято. За това си бях подсигурил продължението ѝ – Echopraxia, което едва ли ще видим на български. Да, имах съмнение, че ще се справя в оригинал – неслучайно четох първата част два пъти поред, тая фантастика е по-сложна от повечето популярно-научни книги, които съм разгръщал, но имах инфо, че втората е по-лека. И това се оказа вярно в общи линии, макар че си имаше достатъчно моменти, в които някой термин спъваше четенето ми и трябваше да му търся обяснението; стилът на Уотс също не провокира към леко и приятно четене също, студен и прецизен е. В крайна сметка Echopraxia не е точно продължение на „Слепоглед“, развива се успоредно с действието в него, но без да си запознат с оня безумен екипаж и неговите приключения, няма да се чувстваш комфортно обратно на Земята и близо до Слънцето – препоръчвам да прочетете онова ревю, за да чатнете поне малко какво се случва тук.

Out across the valley the Bicameral’s pet tornado squirmed feebly against a grey eastern sky but stars were still visible overhead, icy, unwinking, and utterly meaningless. Nothing up there tonight but entropy, and the same imaginary shapes that people had been imposing on nature since they’d first though to wonder at the heavens.

   Началото е вихрено – малко вампири, които се разправят с мъчителите си, и показват, че подчинението им на правите ъгли не е абсолютно. Следва запознанство с нашия герой, който е от ретро-типовете, които не са наблъскали тялото си с машинарии и полезни джаджи, но това не му е от особена полза, когато пустинният му лагер е атакуван от бойни зомбита. Отчаян, той бяга при извършващите наблизо свещенодействия монаси от чалнат орден, който е постигнал кошерен разум и извършва научни пробиви чрез мистични похвати – и то там, където конвенционалната наука е безсилна. Спасението му е измамно – скоро се оказва на кораб, устремен към Слънцето, при най-важния апарат, създаден от човека – „Икар“, който захранва планетата с така нужната енергия (и зарежда кораба „Тезей“ от първата част, между другото). А там нещо е дошло от дълбините на космоса. И трябва да бъде изследвано – още един чалнат първи контакт, докато Земята се разпада в безумието си.

I know, I know: it can be frustrating as hell. But people have an unfortunate habit of assuming they understand the reality just because they understand the analogy. You dumb down brain surgery enough for a preschooler to think he understands it, the little tyke’s liable to grab a microwave skalpel and start cutting when no one’s looking.

   Няма да пиша повече за действието, оплетено е прекалено много. Не ми допадна повтарянето на част от действието в първата книга – отново имаме разнообразен екипаж, който си има конфликтите, един вампир, който ги подлудява и с който трябва в един момент да се борят, изчанчен извънземен разум и прочие… чувството за deja vu не ме напускаше през цялото време. Echopraxia е експеримент, в който са използвани сходни съставки – но това, че Уотс е безспорно гениален и в топ 3 на най-добрите живи автори на фантастика (заедно със Симънс и Брин?), спасява положенеито отвсякъде. Отново той се заравя в механизмите на човешкото мислене и несъвършенствата на възприятията ни, както и еволюционните сценарии, които могат да поведат човечеството към добро или зло, а в края е отделено пространно внимание на научните теории, които е вписал в своя сюжет.

   Ако искате да опознаете колко точно ненормален е Питър Уотс, вижте сборника „Отвъд разлома“, който издадохме с голям кеф в „Deja Book“.