Именно това чувство на загуба трябва да очакваме, да се подготвяме за него и да го лелеем до последните си дни; защото в крайна сметка само разбитото сърце оборва всичко нетрайно в любовта.
Точно такива книги ми връщат вярата в голямата, старомодна, но неостаряваща, разказваща романтични истории и събуждаща топли емоции литература. Онази, която стъпва на ерудицията, на вековете културни напластявания, която приласкава и повърхностния, и задълбочения читател, носейки го в една река, но в различни течения – там, където на всеки ще е комфортно. „Един аристократ в Москва“ на Еймър Тауълс се появи преди няколко месеца по книжарниците и бързо събра вниманието на по-внимателните читатели, тези, които отбират, а от тях попадна и при мен, всеядния. И за моя изненада и след една бърза справка в по-стари списъци открих, че съм си я бил набелязал за издаване, но колегите ме бяха преварили – и няма съмнение, че са свършили чудесна работа с избора на Любо Николов за преводач и на Фиделия Косева за тази стилна, привлекателна корица.
Всичко започва с един всевластен трибунал, който никога не дава оправдателни присъди. В следреволюционна Русия има много неща, но милостта е в дефицит, особено към „бившите хора“, сред които е граф Александър Ростов, който е имал света на свое разположение, но е решил да се върне в родината си в нейните гибелни години. Едно стихотворение, писано на младини, обаче спасява живота му – няма да бъде разстрелян както безброй други, а ще бъде осъден на домашен арест до края на живота му – а местожителството му ще е една мизерна стаичка на върха на хотел „Метропол“. Не най-лошото място за арест, определено, но пък коя клетка има достойнство за десетилетията напред?
По своята същност човешките същества са тъй капризни, тъй сложни, тъй възхитително противоречиви, че заслужават не само нашатата оценка, но и нашата преоценка – и нашата непоколебима решителност да се въздържаме от мнение, докато не сме общували с тях във всяка възможна обстановка и във всеки възможен час.
И така, граф Ростов става неподвижна точка, около която светът продължава да се движи. Годините започват да текат, а той се приспособява към всичко, което комунистическата власт налага на Москва и цяла Русия. Вярно, той е защитен от много от страховитите ужаси на периода – глада, студа, изселванията, лагерите… но хората около него не са, през образите на негови приятели Тауълс показва някои от грозните лица на епохата. Същевременно „Метропол“ преминава като океански лайнер сред бурните вълни на времето – макар да го лашкат и да се случват крайности като свалянето на всички етикети от вината и внедряването на верни на партията шпиони в персонала, които по-късно открито си поемат властта, но все пак дори най-показните аскети тайно лелеят декадентския лукс и го намират точно тук. В духа на романтичната литература от предните векове Тауълс опазва Ростов от множеството възможни тегоби – сякаш това да е затворен зад стените на луксозния хотел е достатъчно. Тук той намира и приятели, и съмишленици, тук той открива любовта, която години наред му носи утеха и щастие, тук среща едно младо момиче, което му открива тайни на хотела, които не е и подозирал.
Десетилетията текат, Ростов остарява, а момичето расте – тя става част от пламенната съветска младеж, която, добри подкована с пропагандата, има ясно и категорично мнение за света. До сблъсъка ѝ с реалността, при която ѝ се налага да остави петгодишната си дъщеря на Ростов за малко, съвсем малко – и не се завръща. И така изнеженият и ерудиран аристократ, способен да осмисли своето нерадостно битие със свободата на мисълта и широките културни хоризонти на своето образование и минало, се оказва баща. И се започва същинският роман, който кулминира по начин, който няма как да не стопли кое да е сърце.
Да, помисли си графът, светът се върти. Всъщност, върти се не само около оста си, но и около слънцето. И галактиката също се върти – колело в по-голямо колело, издаващо звън със съвсем различна природа от тази на мъничкото чукче в часовник. И когато този небесен звън прозвучи, може би огледалото най-сетне ще служи на истинското си предназначение – да разкрива на човека не какъв си представя, че е, а какъв е станал.
Както споменах, „Един аристократ в Москва“ може да се чете на различни нива. Нетипично за епохата, това е роман, почти лишен от насилие, от същинските измерения на кошмарите в съграждането на съветския строй, Тауълс всъщност разказва една силно смекчена приказка за тия времена, в които един мъж, който инак не би се отличил с нищо сред своята класа, се оказва „последен мохикан“ в свят, който заклеймява самото му съществуване. С много хумор и деликатно чувство за ирония авторът проследява неговите дребни заигравки с околните, с режима и с трагичната му участ – която все пак е по-добра от тази на милиони, нито за миг графът не изпитва студ, глад или жажда, дори насилие над тялото и ума му почти липсва, дори напротив, пространно са описани кулинарните удоволствия, които са на негово разположение, и никой никога не пита как година след година златни монети излизат от тайника на бюрото му и му осигуряват нещата, които желае. Но като Жорж Дюроа той е призван да побеждава, дори шансовете да са срещу него.
Да, достоверността отстъпва тук, но пак казвам – този роман е по-близо до приказка, а не до реализъм. И точно през тази призма си струва да бъде четен. Като книга за бащината обич, за съпротивата на духа над всяко насилие, на намирането на смисъл и в трудните обстоятелства, продължили твърде дълго, и поддържане на пламък там, дето тъмата настъпва.
От същия автор
От същите жанрове
