Онова, което притежаваме от самото начало и може донякъде с основание да ни се припише като наша заслуга или недостатък, би се побрало – и скрило – върху връхчето на тънка игла; всичко останало е сбор от атоми, които са стигнали до нас в наследство от безкрайната поредица наши предци, която се простира на милиард години зад нас чак до скакалеца, маймуняка или Адам, положили началото на мудното, изпълнено с фалш и безполезно развитие на човешкия род.
Редакторската професия си има много положителни страни – една от тях е привилегията да се запознаваш и дори да си пиеш бирата с преводачи като Венцислав К. Венков. Защото той не само е превеждал някои от най-големите – ще спомена само Джордж Оруел, Чарлз Дикенс, Едгар Алън По, Д. Х. Лорънс, Олдъс Хъксли, Греъм Грийн, Джон Стайнбек, Трумaн Капоти, Кърт Вонегът, Филип Рот, Дж. К. Роулинг, Джаред Даймънд, Джон льо Каре и други, – но е и прекрасен събеседник, който разказва чудати истории от дългите си години живот в Африка (любимата ми е как отивал с кола да положи шофьорски изпит, късат го, качва се в колата и си тръгва). Точно на една такава среща той ми сподели мечтата си да преведе „Един янки в двора на крал Артур“ на големия Марк Твен (в блога съм писал за великата „Писма от Земята“), на което откликнах с удоволствие, това е от тия вечни книги, които не седят на предния ред с най-знаковите класики, но светят със своя собствена светлина и привличат правилните читатели.
Църквата измисля „божественото право на кралете“ и го подпира от всички страни – тухла по тухла – с „блаженствата“, които изолира от полезното им предназначение, за да ги използва в подкрепа на злонамерени цели: проповядва – на простия народ – да е покорен, да служи на по-висшите от него и да се уповава на саможертвата; проповядва му (на простия народ) да приема смирено хулите; проповядва му (пак на простия народ – винаги само на простия народ) да проявява търпение, да е беден духом и да не се опълчва на своите хулители; като в същото време въвежда наследствени класи и аристокрация и учи всички прости християни по света да им се прекланят и да ги почитат.
Струва ми се, че историята на Ханк Морган, познат още като Шефа, който по неведом начин бива пренесен в 528 г., е доволно позната, затова и няма да се разпростирам излишно върху нея, само искам от самото начало да акцентирам на изключително важните преводачески бележки, които Венков е добавил към текста, които обясняват много от иначе непонятните за нас шеги, които си прави Твен. Защото неговият текст е предназначен за публиката от края на XIX век и макар да описва приказно-забавни приключения през VI-ти, всъщност задявките са с неща, които са пределно познати на съвременниците на писателя. И все пак с какво се сблъсква този крайно оправен американец, когато се озовава в миналото – най-вече с невежество и смазваща и повсевместна суеверност, които той интерпретира еднозначно като породени от религията и нейната загриженост да опази своите богатства и властта на благородниците, с които е в съюз. От първия си сблъсък с властта, когато е на косъм да бъде екзекутиран, но е спасен от астрономическо явление, Ханк се заема да впрегне в своя полза лековерието на местните, да разруши рицарското съсловие, което обвинява доста основателно във всевъзможни грехове, да пренесе колкото се може повече цивилизационни придобивки от бъдещето, а и някак да намери начин да пробие през религиозната ревност и да донесе малко здрав разум в тия окаяни времена („Нямах никакви скрупули в това отношение, тъй като съм убеден, че всяка утвърдена църква не е нищо повече от едно утвърдено престъпление, утвърден затвор за роби, и изгарях от желание да я атакувам по всеки възможен начин с каквото и да било оръжие, стига да можех да ѝ навредя.„). И успява до някаква степен, защото, за разлика от нас, той е минал през школата на истинския живот и знае как всъщност се правят нещата в света: „Изучих всичко, което можеше да се научи за него и за производството на какво ли не щеш: пушки, револвери, оръдия, парни котли, двигатели и разните му там улесняващи живота машинарии“, както пише още в началото.
Тепърва обаче му предстояло да плаща данъци, още данъци, трети данъци, пак данъци и куп други данъци, с каквито облагали свободния и независим бедняк, но не и господаря му – барона, не епископа, не прахосниците аристократи, не и всеядната църква. За да спи сладко баронът, свободният селянин бил длъжен да будува цяла нощ след изтощителния дневен полски труд и да шиба с клон водата в блатото, та да не крякат жабите. Ако понечела щерката на свободния селянин да… – не, не мога да изразя с думи тази най-грозна низост на монархическата форма на управление. И накрая, ако на свободния селянин му дойдело до гуша от всичките мъчения и решел, че повече така не се живее, зарежел всичко и потърсел покой и милост в смъртта – благата църква го осъждала на вечни мъки в преизподнята, благият закон го заравял посред нощ на някой кръстопът с набит през гърба му кол, а господарят му – било то баронът или епископът – заграбвал всичкото му имущество и прогонвал вдовицата и сираците му по широкия свят.
Но да промени света се оказва колкото забавно, толкова и невъзможно, и в крайна сметка сам той се оказва и част от този полуприказен свят, в който митовете и легендите са навсякъде, великани трябва да бъдат побеждавани, хора се превръщат в прасета, свещени извори трябва да бъдат накарани пак да бликнат, а борбата за умовете и душите минава и през ред фокуси – а магьосникът Мерлин няма да се даде лесно на този презрян пришълец. Ханк се издига до върховете на държавното управление – което се оказва изненадващо лесно, когато идваш от друго време и умът ти не е размътен от измишльотини („Едно им признавам на благородниците: при цялата им тираничност, склонност да убиват и грабят и при всичкия им морален упадък те си оставаха дълбоко и ентусиазирано набожни. Нищо не можеше да ги отклони от редовното и добросъвестно изпълнение на изискваните от църквата прояви на благочестивост.„), но пък и точно тези му качества ще го вкарат и в най-големите бели, след като се оказва дори роб за известно време, при това редом с краля. А всяка приказка някога свършва – и тази на Морган определено не е от тези с щастливия край, няма как да бъде, нали? Всеки, който се опитва да промени света, трябва да плати цената за това.
Със сигурност „Един янки в двора на крал Артур“ е много повече социална критика и неромантичен поглед към историята, отколкото просто забавен роман за един модерен мъж, попаднал в миналото и оптиващ се не просто да оцелее, но и да пренесе своето време или поне хубавите неща от него (като електричеството, рекламата, телефона, вестниците и други). Точно затова и Марк Твен не е просто хуморист, а един от най-смелите хуманисти, живели някога, който не се притеснява да напише истината такава, каквато я вижда, и поне малко да даде отпор на онова невежество и суеверия, които са широко разпространени не само в двора на крал Артур, но и в наши дни с всичките му там социални мрежи, истински рупори на измишльотини и душетрепети. Щастлив съм, че този роман заживява нов живот, и съм благодарен на Венцислав К. Венков, че вложи душата си в този превод – истински пир за почитателите на добрата проза.
От същия автор
От същите жанрове
