Според мен всяка любов, щастлива или нещастна, е истинско бедствие, когато ѝ се отдадеш напълно.
Трудно чета такива книги, присъщо на наистина добрите писатели е едновременно да дълбаят и в образите на героите си, и в сърцата на читателите. А аз хич не обичам някой да ровичка там, събуждат се неща, които предпочитам да си останат стаени, всеки има такива като отгласи от миналото. Досега не бях чел нищо на Джулиан Барнс, но редица сериозни читатели ми го препоръчаха горещо – и не мога да отрека, че „Единствената история“ е преживяване, малко угнетяващо и натъжаващо, но така е често с хубавите книги.
Едно от нещата, които си мислех за мен е Сюзан навремето, а и сега, след толкова много години, е, че много често просто нямаше думи за връзката ни, поне не подходящи думи. Може би това е заблуда, в каквато изпадат всички влюбени относно себе си: че не подлежат нито на описание, нито на категоризиране.
Историята е описана и на задната корица – деветнайсетгодишен студент на име Пол започва любовна история с омъжената четирийсет и осем годишна Сюзан. Тя има две деца, подреден живот, отчужден съпруг и неясни мотиви да се втурне в това приключение – цялото действие тече или през очите на Пол, или с уклон към описание на неговите собствени чувства и преживявания на фона на промените, които претърпява неговата необикновена любовна одисея. Книгата се развива в близкото минало, когато подобна афера трудно може да намери разбиране и двамата се сблъскват доволно с препятствия – от редките агресивни действия на съпруга на Сюзан и по-честата му продължителна пасивна съпротива, през отхвърлянето на семейството на Пол и дъщерите на любимата му, до обществената реакция, изразена в комичното им изхвърляне от местния тенис клуб.
Просто си мислех: е, любовта ни е сигурна и непоклатима, сега и остатъкът от живота ни ще се намести покрай нея. И бях напълно убеден, че ще стане така.
Очаквах Джулиан Барнс да раздели двамата влюбени бързо, да ги сблъска с реалността, да ги постави пред свършения факт на огромната разлика във възрастта им, да покаже колко несъвместими са разбиранията им за света и за мястото им в него. Нищо подобно. С лекота той забързваше времето, макар понякога и да се връщаше назад, и описваше годините, които двамата споделяха в добро и зло. Натрупваше се злото малко по малко, това не е неправдоподобен розов роман, който би игнорирал всички проблеми. Лично аз не можах да вника обаче в образа на Сюзан, нито в поведението на Пол, енигматична ми бе не толкова тяхната любов, колкото съхраняването ѝ през всичкото това време и все повечето проблеми. В крайна сметка обаче Барнс разсече Гордиевия възел – но го направи бавно, внимателно, може би той е човекът, който би успял да го развърже наистина. Защото да се обясни една любов е точно толкова трудно постижение.
Никога не забравяй, Пол, че всеки си има своята любовна история. Всеки. Може да е завършила безславно, да се е оказала фиаско, може дори да не се е осъществила, а да е била само в съзнанието ти, но това не я прави по-малко истинска… Всеки има такава. Онази единствена история.
Истината е, че нямам думи за точно тази книга. Емоционалната задълбоченост на „Единствената история“ ме притесни, точно както бих се страхувал да плувам над Марианската падина, макар да съзнавам, че човек може да се удави и в пет метра дълбока вода. В един момент сам усетих как се дистанцирам от случващото се, как се затварям и се подготвям за удара, който Барнс готви за героите си, което ми и показа, че ме е направил неусетно наистина съпричастен – сякаш може внезапно да заговори за моя лична любов и да я дисекцира така, както прави с тези двамата. Не знам, ще я мисля тази книга.
В групата „Какво четеш…“ има два много по-хубави от моя текста за книгата – тук и тук.
От същия жанр
