С детските книги рядко се спогаждаме, но и това се случва понякога. „Единственият и неповторим Айвън“ си я бях набелязал за четене още при редакторския съвет, на който колегата Миро я предложи за превод, и сега, когато излезе, си взех едно копие, подмамен и от рехавия текст в нея, в последно време рядко попадам на книги, които се четат с лекота. В някакъв смисъл очаквах история тип “Линдберг. Приключенията на мишлето летец” на Торбен Кулман, в която животните само представят човешките мечти и фантазии, но книгата на Катрин Апългейт отива една стъпка напред – тя представя животинското съзнание като над- и отвъдчовешко. Но нека не причинявам високопарна дисекция на книга, която е красива и кротка сама по себе си.
И на мен ми е трудно да повярвам, че има връзка през времето и пространството, която ме свързва с род невъзпитани палячовци.
Шимпанзета. Няма оправдание за тях.
Апългейт се основава на истинска история за горила, живяла прекалено много години в клетка – 27. Двадесет и седем, написано с букви изглежда ли по-внушително? Един от най-близките ни по генетична линия видове, с доказани когнитивни способности, сходни с нашите, способен на емоции, на грижа, на отношение, което самите хора проявяваме рядко към близките си. В клетка за забавление на посетителите, рисувайки за лично удоволствие. Това е неговата история, през неговия поглед, да, измислена, но и да, толкова реалистично тъжна и меланхолична.
Думичките са пределно простички, наредени като мъниста в тихи, кратки фрази, с достатъчно свободно място между тях, защото горилите не бързат за никъде. Апългейт е добавила и приятели около Айвън, чрез които да доразвие идеята си, въвежда и чаровно малко слонче-сираче, за да събуди желанието за живот и свобода у Айвън, все едно в едно диво животно те могат да угаснат някога. И все пак това е история за човешки деца, които могат да бъдат жестоки с животните, а не бива. Буквално преди дни в социалните мрежи се разпространяваше клип за едни индивиди с умствен капацитет далеч под този на доста животни, които се гавреха със затворен вълк в зоологическата градина в Стара Загора. „Единственият и неповторим Айвън“ не разказва за такива крайности, но все пак животът в клетка за цели десетилетия не може да бъде оправдан. И не е нужно да се върнем много време назад, за да научим за деца с африкански произход, живеещи в зоопаркове в клетки редом с животните.
Кротка, красива и тиха история без поза и претенции е „Единственият и неповторим Айвън“. Чете се бързо от възрастен – и мисля, че би допаднала на децата, които може и да се понатъжат, и да се посмеят по тия страници. Повечето животни вън от кучета, котки и птици, които съвременните градски деца ще видят на живо, ще са именно в клетки. Може би тази книга ще ги научи как да гледат на тях със състрадание.
От същия жанр
