Жанр: Драма, Разкази, Сборник

Издателство:

Автор: Данила Райчева

Корица: Лиляна Дворянова, мека.

Година на изданието: 2023

Страници: 164

Рейтинг :

Време за четене: 3 минути

Ozone.bg

Понякога просто трябва да поемеш дъх и да се гмурнеш в книга, която знаеш, че ще е различна от това, което обичайно би избрал – клишираното излизане от зоната на комфорта, за да намериш нещо по-различно, да прочетеш нещо в самия себе си, което е оставало скрито досега. „Една и съща жена“ на Данила Райчева е мелодичен сборник, в който разкази с имена на жени един след друг запяват кротки песни за тяхната орисия по нашите земи, едни безвременни напеви за мъка, болка и погубваща любов. Това са разкази, които те приласкават нежно, като ручей ромолят, дори зад красивите им имена („Ясена“, „Елица“, „Аделина“, „Калина“…) да се крият често некрасиви, тежки истории. Събрани на едно място, те не започват, ни свършват, всъщност кротко преливат една в друга и повеждат на тъжното хоро на вечната участ на българката – да страда. Героините на Райчева влизат една след друга и деликатно разкриват битките, които водят, те са тихи, кротки, делнични битки, за да върви някак животът, за да се опази още малко надеждата. А срещу нея има толкова врагове – завистта, чашката, чуждите мъже, изкушението на лесния път с богатия мъж, отчаяното чакане за несподелената мъжка любов („не може да ти бъде спътник онзи, който за никъде не е тръгнал с тебе“), загубата на любимия и разговора с него дори когато е на небето, борбата с немотията, търсенето на „истинския“, примамката на по-лесния, но греховен път, загубата на любовта точно когато си я открил, болката от нечия липса  – всички до един разкази водят до връщане към себе си, до съзнаването, че колкото и една героиня да е бягала, то в крайна сметка „никога не съм си тръгвала“. И е все така там, където трябва да бъде, и където има нужда да е силна и в слабостта си.

На едно място самата авторка дава най-красивото определение за своите разкази: „За няколко кратки минути, в които валя тихо, едва сдържано, небето въздъхна облекчено и се проясни.“ Точно така се чувствах след всяка история, в която тихо и сдържано валеше болка, но след края му малко отвътре ти се прояснява. Затова и знам, че макар емоционално да съм много далеч от такъв тип проза, мога да я оценя като пречистваща, като един летен дъжд, който отмива натрупаната горчилка. По някакъв начин тези разкази ми напомниха на сборника „Сонет 130“ на Ганка Филиповска, но там сюжетите са още по-тежки и разкъсващи отвътре, тук все пак има светлинка.

Харесва ми идеята за името на този сборник, някак ме препраща към „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, и си мисля как тези героини с различни имена са проявления на българката и преди век, и сега, и че макар повечето сюжети да се развиват на село, те са универсални в емоцията, която предават към нас, предимно гражданя. И уверено мога да предрека, че Данила Райчева е име, което си струва да се запомни – и да очакваме роман, който да надскочи тъжната участ на почти всички сборници, издавани у нас.