Наистина!
Беше време за разхвърляне на камъни и време за събиране на камъни,
време за убиване и време за умиране.
Болно е. Пропуснато време се е проснало зад мен и не мога да върна тия години. Училището не можа да убие любовта ми към литературата (виж, към българските автори за поне десетилетие съумя), но към поезията имаше успех. Едва наскоро усетих мъждукащо желание и отпочнах по малко отново да бродя из късите редове. Но ето че точно един роман ме шамаросва и ме праща да наваксвам пропуснатото – „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов е откровение, изповед, литература и история, оплетени в трънен венец около шията на Гео Милев.
Ако някой се усъмни – идват унифомените изкуствоведи. Въобще, уважаеми джентълмени, досега у нас от литература само се гладуваше, сега вече за литература бият през пръстите. И никак няма да се учудя, ако скоро почнат да убиват заради поема или разказ…
„Една и съща нощ“ оживява 20-те години на XX век, пресъздава времето, духа, разкъсаната тъкан на обществото и войната по улиците, по горите, най-вече оная война за умовете и душите на хората. През трагичната участ на поета Гео Милев и неговия приятел анархиста Георги Шейтанов е обрисуван с много нега срамен епизод от историята на България. Това са годините на откритата безмилостна война между властта и разните противоборстващи групи – комунисти, анархисти, самообявили се за по-по-най патриоти от всички организации… куршуми летят във всички посоки, а братоубийствата са равни по брой на стрелбата по враговете. Атентатът в църквата „Св. Неделя“ е най-гръмкото свидетелство за безумието, а ожесточението след него ще е надминато май само от саморазправите след 9 септември.
Моско, Моско… Както сме я захванали, ами че ние докато го освободим това човечество, ние ще го избием бе, дорогой!
Христо Карастоянов убива още от първите страници, безкомпромисно ни въвежда в мрачната си история, в която слънцето изгрява броени пъти. За сметка на това много дъждове се леят, такива години са били, проклети за всички, но не по-малко сълзи са поливали земята пак из тия месеци на терор зъбат и безпощаден. Ден след ден разказва за живота на Гео Милев и идиличното му семейство, описва го със симпатия и разбиране, с любовта на твореца към друг творец, освободена от дребнави предразсъдъци… бога ми, наясно съм, че Милев е имал кривини, нараняването от фронта го е мъчело, бесове са виели в него и той ги е изливал в стихове, за да не бъде жив разкъсан отвътре. Но как да не дишаш ведом с този човек, живещ за литературата си, за поезията, за свободата да се пише така, както не се е писало, да се чупят рамките и да се прекрачват всички граници – и какъв по-добър спътник от осеяния със спорна слава неуловим анархист Георги Шейтанов, убиец по призвание и герой по неволя?
Трогателна е борбата на Гео Милев за списанията, които издава – вечните пререкания с печатниците, компромисите с хартията, с оформлението, постоянното безпаричие, но и неустрашимостта да подбира според личните си разбирания кои трябва да бъдат публикувани и кои да бъдат овикани и изгонени. Врагове се създават най-лесно при разговор за литература, особено ако единият от разговарящите е авторът… Милев не страда от излишни скрупули да громи халтурните души, които пълнят редакцията му с претенциите си.
Разбираш ли, тия хора вече не пишат в името на литературата! Въобще! Те дори за читателя си не мислят, докато пишат… Стигат им трима души сноби да кършат пръсти и да им ахкат в салона…
Христо Карастоянов пише малко за политика по тия страници, вместо това описва хора в постоянна борба и за насъщния за тялото, и за вътрешния насъщен, за онова чудовище, което по-трудно се храни и което вечно вие незадоволено. Милев и Шейтанов са много различни, но си приличат в едно – че вярват в силата на словото и го защитават с всички сили. Срещу тях обаче е машината на властта, а тя не се церемони ни със свободомислещите, ни със свободострелящите. Не искам да поставям оценки кои са „добрите“ и „лошите“, макар че Карастоянов е еднозначно пристрастен – правото на писателя да обича едни и да обрича други герои.
…но трябвало да имат предвид, че властта в тая нещастна държавица е в постоянна война със собствения си народ. Истинска война. И че като във всяка война всички викат: „Бог да помага! Бог да помага“ – обаче Бог явно е на страната на тия с тежките картечници.
С почти коварно умение авторът въвежда архизлодеят в това историческо платно – Никола Гешев, който стяга примката около двете си жертви. Карастоянов му дава достатъчно самостоятелност, колкото да вдъхне ужас от постоянното му, неумолимо присъствие по страниците. Ту тук, ту там той се появява, изрича няколко реплики и пак потъва в сенките, за да плете мрежата си – а Гео Милев в реалността, прочетох, е удушен с тел. Тук го убиват другояче.
Англичаните го попитали какво би казал за думите на някой си Ърнест Хемингуей, че интелигенция в България наричат хората, които поради излишък на знания са загубили способността си да бъдат честни и почтени.
Не бях чел нищо досега от Карастоянов – още един непростим пропуск, за който смислено обяснение нямам. „Една и съща нощ“ е книга-събитие и книга-разкъсване, по-българска книга не бях чел скоро. Тук историята ни не е в криво огледало, а в най-обикновено, безпощадно честно до степен да трябва да го счупиш на всяка цена, защото грозотата на тия времена е непоносима. Тук робският манталитет е издигнат на пиадестал и грижливо възхваляван, защото така е удобно на държавата, тук се въвеждат закони без аналог, които изправят всеки срещу всеки, наказват мислите дори, тук започва покачването на налягането, което по време на Втората световна война ще стигне критични стойности и избухването в края ѝ неизбежно. И зловещото е колко аналогии с нашите времена могат да се правят – от литературните практики до безмилостната полицейщина – и ако Гео Милев мечтае поети да се бесят по стълбовете, то в нашата реалност млади хора се палят, същото е.
Малко неща не ми допаднаха – съвременните интерлюдийки просто ме вадеха от историята, ненужни ми се чинеха; направи ми и впечатление, че английските и френски фрази са си преведени в бележки, но руските – нет, не е хубаво това, мина се времето, като се подразбираше, че всеки го знае. Но това са си дребнотии, хич не важат пред всичко написано по-горе.
Още мнения за книгата може да прочетете в „Литернет“, „Аз чета“, „На по книга, две“, „Книгозавър“ и др.
* Тази красива и тревожна мисъл си е на Христо Карастоянов, но той я „вменява“ на Гео Милев, нищо чудно след десетилетие да бъде поредният приписван погрешно цитат.
От същия автор
От същите жанрове
