Някак неустно Лий Чайлд успя да влезе под кожата ми със своя вездесъщ супермен Джак Ричър и да ме кара да искам още и още от неговите отчасти реалистични, отчасти приказни сюжети, в които се раздава справедливост из цялата страна. И в „Едно на милион“ той просто си пътува напосоки, когато забелязва как един келеш планира да обере безобиден старец – слиза заедно с тях и… попада в крайно интересен град.
В него ситуацията е проста. Половината град се владее от украинската мафия, другата половина – от албанската. И двете организации са си опекли работата, създали са ефикасни системи за рекет и за плащане на правилните хора, за да си затварят властите в очите. А точно в този момент лидерът на украинците се опитва да хлъзне албанците и да получи малко предимство. Без да знае, че в града е дошъл възмездител и че предстоят огромни проблеми.
Ричър няма намерение да се застоява – само иска да се увери, че старецът и жена му са добре, но бързо се оказва въвлечен в разпра и с двете властващи групировки. Която само се усложнява, а труповете внезапно започват да се сипят притеснително бързо – в крайна сметка романът заприличва на онзи легендарен екшън с Арни Шварценегер – „Командо“. Защото от стъпка на стъпка внезапно спокойното и поделено градче става хаотично бойно поле.
„Едно на милион“ ми хареса страшно много – Чайлд успява да приспи скептицизма ми, което се удава на малко автори. Някак с лекота ме подвежда да следя със затаен дъх поредната светкавична и много кървава саморазправа с хора, които са се имали за недосегаеми. А Ричър отново си има красива компания за пикантен привкус на историята, а около нея имаше един малък сюжетен пропуск, но нейсе. Важното е, че книгата не може да бъде оставена до последно. А сега само искам още.
