Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца,
но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир.
Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.
„Доброжелателните“, Джонатан Лител
След добрите новини, които ни донесе Стивън Пинкър с „По-добрите ангели на нашата природа“, Филип Зимбардо е тук, за да донесе лошите в „Ефектът Луцифер“. Прочутият създател на още по-прочутия Станфордски затворнически експеримент се връща през десетилетията към него – едно, за да разкаже в детайли, почти час по час за неговото развитие (което заема около половината от тази солидна тухла), но и за да го анализира в детайли и да го сравни с шокиращото проявление на силите, вихрещи се в него, в реалността – изтезанията в затвора Абу Граиб, които още отекват.
Започнах с този смазващ цитат от „Доброжелателните“, защото наистина имаме щастието да живеем във време, когато натиск да бъдем жестоки не би трябвало да съществува. И въпреки това свободата (и често анонимността) на социалните мрежи позволява да се вихри истинска вакханалия от омраза и вербално насилие, които отиват и отвъд. Затова и тази книга е толкова важна, макар и по-специализирана в терминологичния апарат, който използва Зимбардо. Посланието му е простичко, макар и трудно за приемане: „…повечето от нас могат да претърпят значителни характерови деформации, когато сме хванати в клещите на социалните сили.“
Да се самозалъгваме е нещо нормално, тонове книги го обясняват ясно и категорично – „Мозъкът. Това си ти“ на Дейвид Игълман, „Как работи умът?“ на Стивън Пинкър, „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър и др. Но по отношение на това колко сме изначално добри и че само лошите хора вършат лоши неща, ей там сме направо факири:
Искаме да вярваме в същностната, непроменяща се доброта на хората, в тяхната сила да се съпротивляват на външния натиск, в рационалната им оценка и след това отхвърляне на ситуационните изкушения. Надаряваме човешката природа с богоподобни качества, с нравствени и рационални способности, които ни правят едновременно справедливи и мъдри. Опростяваме сложността на човешкия опит, като издигаме видимо непропусклива стена между Доброто и Злото. От едната страна сме Ние, Нашите роднини и Нашето семейство; от другата страна изхвърляме Тях, Техния различен род и Другия вид. Парадоксално: като създаваме този мит за нашата неуязвимост на ситуационните сили, се поставяме в положение, удобно за падане, тъй като не сме достатъчно бдителни за ситуационните сили.
Точно тези сили са способни да повлияят така на всеки човек – наистина на всеки, че да стигне до извършване на зло, без да съзнава това. Зимбардо дори показва примери – каквито имаше и на лекцията на Питър Уотс оня ден на „Рацио“, при които хора извършват напълно несъзнателно кошмарни престъпления.
Повечето психолози обаче са нечувствителни към по-дълбоките сили, които обитават политическата, икономическата, религиозната, историческата и културната матрица, дефинираща ситуациите и придаваща им легитимно или нелигитимно съществуване. Цялостното разбиране на динамиката на човешкото поведение изисква да осъзнаваме степента и границите на личната власт, ситуационната власт и системната власт.
Важно е все пак да се въведе дефиниция на злото. Зимбардо го постулира така:
Злото се състои от преднамерено действие по начини, които вредят, малтретират, унижават, лишават от човешки качества или унищожават невинни други хора, или изполване на собствения авторитет и системна власт за насърчваване или позволяване на другите да направят това от ваше име. Накратко, това е „да знаеш, че не е редно, но въпреки това да го правиш“.
Разбира се, злото често се поражда от добри намерения – или поне извършителите му вярват, че са добри. Зимбардо описва най-мащабното творене на зло в историята, а именно католическата инквизиция, която измъчва и избива безброй хора по крайно изобретателни методи в продължение на десетилетия. А нейното наследство е живо и до наши дни навсякъде, където се използват изтезания.
Ужасният парадокс на Инквизицията е, че пламенното и често искрено желание за борба със злото генерира зло в по-голям мащаб, отколкото светът е виждал преди. То въвежда използването от Държавата и от Църквата на инструменти и тактики за мъчение, които са върховната перверзия на всякакъв идеал за човешко съвършенство. Изключителната природа на човешкия ум, който може да създава велики произведения на изкуството, науката и философията, е извратена, за да анагажира в актове на „креативна жестокост“, които целят да пречупят волята.
Зимбардо ясно посочва, че най-опасна е убедеността ни, че на мястото на извършителите на изтезания ще имаме силата да откажем. А това просто не е така – и експериментът в университета в Станфорд го доказва. Нямам намерение да се разпростирам върху него, всеки го е чувал или поне знае, че иде реч за произволно разделени две групи студенти – на затворници и надзиратели, които буквално за дни толкова се вживяват в случайно получените роли, че се стига до насилие и психически сривове, които налагат експериментът да бъде прекратен преждевременно. Хипнотичното описване на минаващите часове и отношенията между носещите номера затворници и носещите слънчеви очила и униформи надзиратели е стряскащо четиво, а Зимбардо щателно проследява какво се случва според него в умовете на участниците. И това са елитни студенти, не забравяйте, във време, когато антивоенното движение е в разгара си, тече хипи революция, въобще по-ненасилнически период за младите едва ли може да се открие. Но… истината е такава:
Всяко дело, което някога е било извършено от човешко същество, колкото и да е ужасно, е възможно за всеки от нас – при подходящите или погрешните ситуационни обстоятелства. Това познание не извинява злото; то по-скоро го демократизира, разпределеля вината за него сред обикновените действащи лица, вместо да го обявява за царство само на девианти и деспоти – Те, но не и Ние.
Много важно място в книгата е отделено на друг не по-малко смайващ експеримент – този на Милграм, в който хора са приканени да наказват други с ескалиращи по сила електрошокове в симулирано научно изследване. Окрилени от позволението на отговорно лице, те не се спират дори когато „жертвата“ крещи и в един момент подозрително замлъква. Цели 65% от доброволците, далеч повече от каквото и да е предварително очакване, достигат до максималното ниво, за което предварително знаят, че е силно нараняващо. И това само защото някой седи до тях и им казва, че всичко е наред и поема всичката отговорност.
Последната част на книгата е отделена на реалните мъчения и изтеклите снимки от затвора Абу Граиб. Филип Зимбардо пространно описва условията в затвора и открива редица сходства с тези, които се е опитал да симулира преди десетилетия в университета. Той решително се противопоставя на опита на институциите да си измият ръцете, че малтретирането е дело на няколко души с уклон към насилието. Напротив, той обвинява всички – от Буш и Чейни до отговорни военни лица в умишлено създаване на условия за провокиране на такъв тип насилие и отказ от отговорност за това положение. Зимбардо е еднозначен – неговият експеримент се възпроизвежда по естествен начин в безброй ситуации по света, и превръща хората в чудовища. И вината е колкото на поддалите се, толкова и на тези, които допускат такива условия да съществуват.
В крайна сметка „Ефектът Луцифер“ е едно отрезвяващо, но и угнетяващо четиво. То служи до голяма степен за предупреждение, че от еднакви условия винаги идват еднакви резултати – и че не бива да се позволява на системите да формират такъв натиск, че да се раждат чудовища. За съжалание у нас се развиват подобни процеси с агресиращи млади глупаци с бръснати глави и нацистки татуировки, които са лесна плячка за идеолози, които им внушават, че спасяват нацията или нещо подобно. И става страшно.
Когато помислите за дългата и мрачна история на човека, ще открите, че много повече отвратителни престъпления са били извършени в името на подчинението, отколкото в името на бунта.
К. П. Стоу, „Either-Or“ (1961)
От същите жанрове
