Жанр: Разкази, Сборник

Издателство:

Автор: Емануил Видински

Корица: Иво Рафаилов, мека.

Година на изданието: април 2015 г.

Страници: 168

Рейтинг :

Време за четене: 4 минути

  Нямам съмнение, че тая книга ще бъде разкостена от литературничене. Я, като виден пустиняк (същиот е и Емо, ма се праи), няма да се забивам в тая зловредна посока, няма да дълбая из стилистичните криволици, из отнесени мантронапявания, придружени с пъпозрение и носочопление. Вместо това ще се съсредоточа върху историите в „Егон и тишината“, това енигматично заглавие, което по принцип едва ли би привлякло изобщо вниманието ми, ако под  него не се мъдреше името Емануил А. Видински, чиято стихосбирка „Par Avion“ ми достави удоволствие наскоро. По принцип от такива „тихи“ корици не очаквам нищичко, освен нищоказване по крайно литературно-естетски начин, но в случая обаче Видински има какво да разкаже – и го прави прямо, с лекота, с умение да постави читателя сред случващото се; то е, което кара страниците да се разгръщат неусетно. И да, ще го кажа прямо – голямо израстване има в Емо в тия десет години от първия му сборник „Картографии на бягството“, част от който е поместен в началото на настоящия.

   Какво ви очаква в сборника? Любим разказ ми стана „Сунай, или разбродираното сърце“, просто прихнах отведнъж при пламенните обяснения как бог бил пратил главата на нашего брата, за да спаси от изтърбушване хвърления напосоки акордеон. После, разбира се, няма как да подмина „Може би най-малката улица в София“, вкратце сбрала по протежението си цял един живот и преживелици. Всъщност от първата част, по-старите разкази, ми допаднаха „Моасир и тишината“, но с един по-различен край би станал според мен още по-силен, ако мога да изнаглея критически, благодаря; и „Смъртта на книгата“, чуден разказ, напомни ми на „Къщата от хартия“ на Карлос Мария Домингес в мастилената си лудост. В другите от първата част имаше стилистика, фраза, докосване, но разказваното ми бе твърде лично и следователно стоящо отвъд възможността за съпреживяване. За щастие, във втората част, „Егон и тишината“, стана наистина интересно: „Лайла и Халед“, красивата история за невъзможната любов… хареса ми как този разказ приключи в нищото от гледна точка на героя, Емануил си е позволил да не бъде всезнаещият разказвач, така, както си е в живота, невинаги научаваме какво и как е станало. Допадна ми преливането между „Тефтерът на Хемингуей“ и „Море от гълъби“, самостойно двата разказа не биха ме впечатлили, но в комбинация имат хлапашки чар, който забавлява.

   „Егон и тишината“ не е от книгите, които изискват тишина, каквото и да ви разправят, нито да сте изчели класиката, за да го оцените. Към разказите на Емануил Видински може да се подходи и леко, с очакване за приятно прекарване на времето, за докосване до човешки, светли или тъжни, истории, за съпреживяване на живота в цялата му разноцветна палитра, която маца ту с щастие, ту с мъка. Когато след прочит ти се иска да пиеш бира с автора и да си говорите за историите му – ей на това му викам впечатление.

  Вижте какво пише Темз в „На по книга, две„, там е по-… така.

Поръчай с безплатна доставка.
Поръчай с безплатна доставка.