Допълнение от 2024 г. – книгата най-после излезе и на хартия, препоръчвам я от сърце!
Предварително се извинявам, че съм от алчните издатели, оплюти в предговора, пък си позволявам да харесам страшно много книгата и дори ми се иска да съм я издал – но какво да правиш, слабост, и на най-злостните чудовища в редакторска мантия им се случва. „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев е събитие в най-пълния смисъл на думата – първа книга на шеметен талант, който е имал щастието да попадне в добрите ръце на „Човешката библиотека“ и необработеният диамант на неговия труд да се шлифова и да блесне. Лесно ще е да метна едно сравнение с Пратчет и да си измия ръцете, но ще е половинчато – Захариев не е подражател, нито бяга като изоглавен далеч от традицията, по-скоро може да се насладим както на шеги с класически фентъзита, така и да забележим оригиналност, която не може да бъде придобита по изкуствен път. Тя или е вродена, като сетиво за изкривено виждане на света, или ако е само наподобена, стои изкуствено като зомби-пръч с епичен копулационен капацитет (герой от книгата, с който едва ли искате да се срещнете).
Тук смехът е в изобилие, основно съсредоточен в абсурдните спорове между некроманта Лазар, преминал с чест лудешкото обучение за работа с Пъклото (описанието на това обучение, разхвърляно из книгата, си е материал за цяла сага), и неговия слуга от старата школа Григор. Старата школа в случая означава, че слугата държи на идеята, че господарят му трябва да се стреми към завладяване на света и поробване на човечеството, но и че е способен да воюва ежедневно с обладани от демони домакински уреди, да храни както крокодила в рова, така и не по-малко хищните растения в градината, а и да се включва в борбата с всяка абсурдна твар, пръкваща се като следствие от неуспешните магии на Лазар. В тази борба никоя вещ не е пренебрежима като оръжие, а Захариев описва разточително различните болезнени приложения на иначе съвсем безобидни предмети.
Двамата герои си живеят своя полубезметежен живот (правенето на зомбита, битките с демони и постоянно измъкване на косъм от смъртта влизат в сметката), когато съдбата ги насочва, солидно почерпени, по различен път, който ще тикне в ръцете им сладурско бебе, преследвано от Клана на убийците – тези, които никога не се провалят. Съответно се започват едни шеметни битки, нападения и откровени сеири, а Захариев щедро сипе магии и удари по нещастниците, оказали се на пътя на некроманта и неговия помощник. Разкриването на тайната защо бебето е осъдено на смърт минава през посещения на крайно негостоприемни кръчми, нахлувания в храмове, дори неприятни срещи с още по-неприятни богове, но какво да се прави, точно този некромант може да изчака със завладяването на света и поробването на човечеството.
Все пак, за да не пресолвам манджата, бих се радвал в неминуемото продължение да има някакви по-интересни сюжетни решения, както и да се отстрани това умерено тъпчене на места – тормозът над героите и заприходените им жертви си е налице, но малко повече действие за сметка на сладки приказки не би дошло зле. Но еднозначно мога да кажа, че това е един от най-добрите дебюти, които съм чел, и съм искрено обнадежден, че тепърва ще четем още от Калоян Захариев. И все пак ще се изпъча, че забелязах този автор още като журирах в конкурса на „Колибри“ – тогава безапелационно класирах на първо място негов разказ с героите от романа, в който ясно прозираше, че е част от нещо по-голямо, но притежаваше и достатъчно самостоятелност.
Бих ви цитирал хиляда места от книгата, на които се захилих, в автобуса ме гледаха крайно подозрително, но просто няма удържане сред тия страници. Все пак ще заложа на само един характерен диалог от началото на книгата, който е само едно атомче от космичния кеф, който „Ех, магесническа му работа“ носи:
Слугата прилежно изкуцука до вратата и я отвори. В залата отекна скърцането на панти, невидели поддръжка от поне две геоложки ери.
– Това пък какво беше???
– Кое, господарю?
– Скърцането!
– О, от вратата, господарю.
– Но аз миналата седмица ù смазвах пантите!
– О, така е господарю, но не се притеснявайте. Аз се погрижих. Падна доста игра с отвертката, но накрая успях да я оправя. Срамота беше такава хубава врата да се отваря толкова тихо.
– Направил си вратата да скърца???
– Да, господарю. Задължително е вратите в Кулата на ужаса да скърцат зловещо. Иначе как юнакът, дошъл да ви отсече главата и да избави света от злата ви власт, ще разбере, че идвате, и ще се скрие в някое тъмно ъгълче, от което да ви издебне в гръб?
– Какво… какъв… – Лазар тръсна глава. – Знаеш ли, забрави! Просто ме остави, моля те!
– Ако господарят няма нищо против, бих искал да ме прогони, крещейки унижаващи достойнството ми обиди…
– Добре тогава… ъъъъ… махай се оттук, гнусен… ъъъъ… гнусен…
– Червей – подсказа червеят.
– Да, точно така. Ей туй имам предвид.
На лицето на слугата се появи щастлива усмивка. Не беше много, но си личеше, че господарят му се старае.
Вижте още страхотни откъси на сайта на „Човешката библиотека“, както и различните начини да подкрепите издаването на книгата, пък да се надяваме, че ще я видим и на хартия. Калоян Захариев го заслужава.
От същия автор
Още по темата
