Вярвам в Бога на Спиноза, който се проявява в стройната хармония на всичко, което съществува,
но не в Бог, който се занимава със съдбата и делата на човечеството.
Преди години пролетният базар беше само някъде из висините на НДК, не се намираше лесно – един от простите примери, които показват колко по-добро е положението сега, не че това ще заглуши воплите. Та тогава обикалях настървено, гледах много, купувах малко (студентското безпаричие е хронично), и си бях набелязал тази книга, но така и не си я взех. Но всяко нещо рано или късно си идва на мястото и се радвам, че биографията има нов тираж, покрай сериала неминуемо интересът към Айнщайн ще се засили. Автор е Уолтър Айзаксън, който написа и тази за Стив Джобс, и мога да кажа, че се е справил чудесно, подробно е описан не само животът на големия учен, но и неговите идеи, прозрения и грешки. По тези страници Айнщайн се променя непрестанно в крак с времето си, а и сам той променя света, в който живее, с теориите си. Куриозно, самият той става жертва на собствените си открития, отказвайки да приеме до края на живота си някои от постулатите на квантовата механика, чиито основи полага. Буквално до последния си дъх той упорито търси начин да помири нютоновата и квантовата механика, но не успява… и до наши дни никой не е успял.
Но „Айнщайн“ не е книга за науката, а много повече за един от най-бурните периоди в човешката история, в които Алберт Айнщайн се скита от държава в държава, докато в ума си променя разбирането ни за Вселената. Нацистката диктатура в Германия го отказва изцяло от европейския континент и той прекарва втората част от живота си отвъд Океана. Но всичко важно, което ражда умът му, е създадено на Стария континент. Ще си позволя да мина през някои интересни моменти от книгата, животът на учения е твърде добре познат, за да има нужда от преразказване.
Ще започна с оборването на един глупав мит, който никога няма да отмре, разбира се. Не е вярно, че Айнщайн е бил слаб по математика в училище. Самият той казва: „Никога не съм бил слаб по математика. Още преди да навърша петнайсет, владеех диференциали и интегрално смятане“.
Макар на младини Айнщайн да има залитане по религията, той скоро осъзнава заблудата си и насочва нуждата си да вярва в един пантеизъм, преклонение пред природните закони, и в твърдо отричане на бог, който се меси в живота на хората. Той пише:
Четейки научнопопулярни книги, скоро стигнах до убеждението, че много от нещата в Библията няма как да бъдат верни. Резултатът беше истинска оргия от фанатично свободомислие, съчетано с убеждението, че държавата умишлено заблуждава младите. Беше смазващо усещане.
През втората половина на живота си, след идването на нацистите на власт, Айнщайн започва да се идентифицира все по-силно с еврейските си корени, приобщен е към ционизма и става един от ярките му защитници, което му носи и немалко негативи. Айзаксън пише: „Настъпателният антисемитизъм го кара да се чувства все по-свързан – дори неразделно свързан – с културата и общността на своя народ“. Това обаче не променя мнението му за религията. Когато е на посещение в Израел, той отбелязва в дневника си:
Затъпели съплеменници се молят с лице към стената, като се клатят напред-назад. Тъжна картина на мъже с минало, но без бъдеще.
Не може да се отрече, че отдръпването му от религията спомага за откритията, които прави – например, че такова нещо като абсолютно време няма. И Нютон е можел да стигне до този извод, но не е можел да се измъкне от оковите на вменената му от дете вяра. Той пише: „Абсолютното време не е обект на възприятие… Бог съществува вечно и е вездесъщ. И със съществуването си вечно и навсякъде той определя времето и пространството.“ Двама учени, от които по-късно Айнщайн се влияе силно, критикуват този отказ от осмисляне на реалността – Ернст Мах и Анри Поанкаре, а Айзаксън посочва и че влиянието на скептицизма на Дейвид Хюм по отнишение на мисловни конструкти, несвързани с чисто фактологични наблюдения, също има решаващо значение за прозренията на Айнщайн.
И все пак той запазва нуждата да вярва в реалност, която може да бъде обяснена механично, и това води и към най-прочутата му реплика, напълно погрешна, между другото: „Бог не си играе на зарове с Вселената“. Квантовата механика, чиито основи полагат точно откритията на Айнщайн, предполага именно „игра на зарове“, и затова се оказва враг, с който той воюва до края на живота си. Айзаксън пише:
Айнщайн никога няма да се примири. Дори след като многобройни експерименти доказват валидността на квантовата механика. Той остава реалист, вярващ в обективната реалност, вкоренена в определеността, съществуваща, независимо дали можем да я наблюдаваме, или не.
Но до тези позиции остават още много години – чак през 1927 г. по повод 200-годишнината от смъртта на Нютон той се опитва да защити класическата система на механиката, която в последните две десетилетия е рушил с теориите си.
Още като млад, преди Първата световна война още да е започнала, Айнщайн развива и ненавист към национализма и маршируването в строй:
Когато някой изпитва удоволствие да марширува под звуците на музика, това е достатъчно, за да го намразя. Значи е получил голям мозък само по недоразумение.
Същото е отношението му и към партиите, като по-късно през живота си Айнщайн заявява:
Недоумявам как може интелигентен човек да се запише в партия.
И още, в едно интервю между двете световни войни той казва:
Национализмът е детска болест, дребната шарка на човечеството.
По отношение на шарлатаниите Айнщайн е също толкова безцеремонен. Айзаксън пише:
На прием в Берлин, на който участват Айнщайн и жена му, един от гостите заявява, че вярва в астрологията. Айнщайн осмива това като чисто суеверие. Друг гост се намесва и по същия начин се изказва за религията. Според Айнщайн вярата в Бога също е суеверие.
Айзаксън се спира подробно на продължилото твърде дълго време търсене на работа, в което изпада Айнщайн след университета. В този период той дори пуска следната обява във вестника, която звучи толкова комично днес:
Частни уроци по математика и физика… най-задълбочено водени от Алберт Айнщайн, притежаващ федерална диплома за преподавател по технически науки… Безплатни пробни уроци.
Дори прословутата му работа в патентното бюро се оказва получена „по втория начин“, след като негов приятел наглася конкурса така, че само бъдещият учен да отговаря на условията.
Отделено е внимание и на загадката около дъщеря му Лизерл, информация за която има само в няколко писма, разменени между Айнщайн и бъдещата му жена Милева Марич. До наши дни съдбата на момичето остава загадка, а ученият най-вероятно никога не я е виждал – тя или умира рано, или е дадена за осиновяване. Айзаксън пише: „До края на живота си, дори след развода, Айнщайн и първата му съпруга правят всичко, при това с голям успех, за да запазят в тайна не само съдбата на първото си дете, а и самото му съществуване.“
Но защо точно Айнщайн преобръща науката? Айзаксън сумира личността му така:
Той се оказва достатъчно безочлив, за да изстърже наслояванията по конвенционалното знание, скриващи пукнатините в основата на физиката, и яркото му въображение му позволява да прави концептуални скокове, недостъпни за традиционните мислители.
Самият Айнщайн често отдава предимство на фантазията над знанието, но без да абсолютизира:
Една нова идея се заражда неочаквано и по доста интуитивен начин… Но интуицията не е нищо друго освен разултат от по-ранно интелектуално преживяване.
В един ранен период от живота си, през 1908 г., когато вече е публикувал някои от най-важните си трудове, той си търси място като… гимназиален учител в една цюрихска гимназия. Дори има съмнения дали да изтъква научните си успехи при кандидатстването, както и се чуди дали липсата на швейцарски акцент и наличието на еврейски външен вид няма да му попречат… оказва се, че да, от двайсет и един кандидати той не влиза дори в челната тройка.
През 1910 г. Айнщайн е на прага на назначение в Пражкия университет по препоръка на самия Макс Планк. Но… отново избират друг пред него, Густав Яуман – защото е австриец и защото не е евреин. Той пък напуска гневен, защото научава, че само това му е осигурило мястото. И следва трагикомичен компромис. Айзаксън пише:
Остава една последна пречка, пак свързана с религията. Да си евреин, било минус. Да си атеист, твърдящ, че не изповядва никаква религия, било непростимо. Империята изисквала всичките ѝ служители, включително преподавателите, да са членове на някое вероизповедание. В официалните формуляри Айнщайн записва, че не е религиозен.
В крайна сметка му се налага да отстъпи и в графата за религиозна принадлежност е записан като „израелтянин“.
Иронията е, че човекът, който проправи пътя на принципа на неопределеността на Хайзенберг, в края на живота си вече не вярва, че хората са свободни същества (с което всъщност е в синхрон с доста интересни съвременни изследвания в областта на когнитивистиката, но в тази област още нищо не е сигурно).
…аз съм детерминист. Всичко е предопределно – както началото, така и краят, от сили, над които нямаме власт. Предопределено е както за мухата, така и за звездата. Хора, растения или космически прах, всички танцуваме под една тайнствена мелодия, свирена в далечината от невидим музикант.
Между другото, гениалността на Айнщайн определено не е предадена с кръвта, или поне при брат му не е отишло нищичко – Ханс Алберт, под влиянието на жена си, преминава към църквата „Християнска наука“, която отрича медицината. Вследствие на това, скоро след като се местят в Щатите, шестгодишният им син Клаус се разболява и умира от дифтерия. Тази трагедия обаче по-скоро сближава братята.
Макар Айнщайн да е от първите, които осъзнават, че напредъкът на науката може да доведе до създаване на атомна бомба, и настоятелно предупреждава, че нацистите ще се опитат да я създадат (макар прогонването на учените от еврейски произход всъщност да осуетява тази възможност), американските власти така и не му дават достъп до секретните проучвания в тази област – проектът „Манхатън“ се развива без неговото знание и участие, макар да се включва в някои военни задачи. Дори да се е отказал от немското си гражданство и никога да не е показвал афинитет към родината си, Айнщайн все пак е гледан с огромно недоверие от службите за сигурност. Всъщност той се досеща какво се случва, защото много от колегите му – Уигнърт, Силард, Опенхаймер и Телър, изчезват по затънтени градчета, но така и не е уведомен за проекта до пускането на бомбата над Хирошима.
По-късно, в ерата на макартизма, той е подозиран, че е комунист и внимателно разследван, но, куриозно или не, властите изпускат факта, че той не просто е във връзка с руска шпионка, но и спи с нея – Маргарита Коненкова, съпруга на скулптура Сергей Коненков. Тя владее пет езика и има поставена задача да влияе на американски учени. Тази афера е разкрита не от ФБР, а от писма на самия Айнщайн, публикувани чак през 1998 г.!
Ако сте стигнали до края на този въздълъг текст, ще сумирам, че „Айнщайн“ на Уолтър Айзаксън е мащабен и важен труд, който представя достойно живота и делото на един от най-великите хора, раждали се на планетата. Като човек Айнщайн е особен, неверен и дяволски разсеян, но това няма никакво значение пред начина, по който променя разбирането ни за Вселената. Век след неговите открития перспективите, които разкриват, са все още недоизследвани, но ние сме все така приковани за Слънчевата система (едва наскоро един-единствен апарат я напусна) и имаме толкова много да учим.