Жанр: Антиутопия

Издателство:

Автор: Васил Георгиев

Корица: Ирина Пенева, мека.

Година на изданието: март 2016 г.

Страници: 280

Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

Ние, трансменталистите, държим на това,
че българите сме носителите на разума на универсалния човешки род.

    Васил Георгиев е сред най-умните ни и ерудирани млади писатели – той доказа това още с „Апарат“, за която писах точно преди три години. Онзи роман му донесе много овации, малко критики за грапавините му, но и ясното признание, че е от различните в българската литература, че поема по самостойни пътища, които досега не са били обследвани. Дори бих казал, че не са съществували на идейно ниво в някои отношения – оня свят, който рисува Васил, вкопчен в противопоставянето между изкуствено вменения консумеризъм и автентичните човешки желания, бе стъпка встрани от всичко, което съм чел.

    Сега, с „Екс орбита“, той затвърждава още по-силно това впечатление – романът ми хареса повече от „Апарат“ (все пак е в бъдещето, имам си слабост към постапокалиптични романи), но за мое съжаление отново го намирам за незавършен. Васил умее да съгражда различни, чалнати светове (ще направя сравнение с Чайна Миевил), но все ми се струва, че няма търпението да ги доизпипа, да ги шлифова, да лъсне сюжета така, че да идеите му да блеснат по-ярко. А може би той така си ги иска, някой път на бира ще го разпитам – в този суров вид читателят няма избор, освен да доизгражда това, което му се разказва.

  Основите на романа са солидно-иронични, с ясни препратки към нашата действителност и основно патриотарските гръмогласни тупания в гърдите, съчетани с устойчиви и удивително примитивни ксенофобия и расизъм:

– Пфу, преселници – намръщи се Пемпо.

– Нещо против ли имаш? – попита го Марион, за да го ядоса. Много добре знаеше мнението му.

– Нищо друго, освен ножа си – отвърна Пемпо повече за да респектира мъжа.

– Но те са хора като нас – възрази мъжът. – Нещастни хора, прогонени от суша, наводнения, войни…

– Може да са нещастни, но не са българи – отсече Пемпо. – Да си стоят в тяхната мизерия, както ние си стоим в нашата.

    В края на настоящия век България е постигнала едно от големите си мечтания, което разни кафяви псевдомедии упорито експлоатират – да бъде призната за най-древната цивилизация, а българите – за предходниците на целия човешки род. Тази лелеяна мечта обаче не помага особено в свят, който е бил разрушен след края на ерата на бясното консумиране, макар все пак тукашният климат да е относително поносим, което води до нахлуването на бежанци от други, ударени тежко области. Разпарчетосана на управлявана от различни сили области, с цели градове, населени с демонизираните бежанци, държавата се е закрепила в неустойчиво равновесие между различни сили, които се готвят да влязат в конфликт помежду си. Васил Георгиев залага катализатора в лицето на обикновения далавераджия на дребно Пемпо, който се поддава на желанията на сестра си да идат до друг град, където някога са имали къща – с надеждата да излязат от омагьосания кръг на мизерията в града, може би шанс да живеят малко по-свободно. Колоездачното им пътешествие ни въвежда малко по малко в тоя чалнат свят, но въпросите се трупат по-бързо от отговорите.

Преди да стане крадец, Пемпо бе кандидатствал за работа в полицията и бе наясно, че помощ оттам трудно ще получи. Полицията съществуваше не толкова да защитава хората, колкото да осигури прехрана на не особено интелигентни и агресивни типове, които, ако не получаваха жалкото материално доволствие, щяха да дебнат обикновения човек зад ъгъла с нож, пищов или бухалка, за да му вземат парите.

  Не искам да затъвам в пространно изброяване на противостоящите групировки, между които Пемпо започва да се блъска като топче в пинбол машина. Разликите между тях са идеологически жалони, върху които Васил Георгиев изгражда основната идея на романа си – различните крайности, до които могат да доведат днешните невинни наглед възгледи на малцина. Защото идеите са заразни – а в един съкрушен свят тяхното радикализиране е въпрос на време, в безброй постапокалиптични романи точно крайностите стават основа на новия ред (примерно „Водосрез“ на Паоло Бачигалупи, „Станция единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел, „Портокал с часовников механизъм“ на Антъни Бърджес и прочие). Тук според мен романът има нужда от още пълнеж, още сцени, още развитие на героите, за да станат по-ясни тези идеи, които те пренасят и искат да наложат – често се налагаше да се връщам назад и да препрочитам страници, за да се ориентирам кой за какво се бореше и къде беше разположен на шахматната дъска. Неясна ми остана цялата концепция за крайното извисяване – тази „екс орбита“ (избирам да го използвам без тире, както е на корицата, макар на задното каре и в книгата да има дефис) – може би тя трябва да стои като точката, която е цел, но не бива да бъде достигана. А може би просто не съм на нивото на романа, мога да си представя и тази вероятност, от задната корица Васил сам задава, че книга е неговото интелектуално предизвикателство към читателя.

  Допаднаха ми внезапните обрати, които въвежда, особено биомеханичните роботи, които няма да издам къде се появяват, но определено освежават пейзажа – все пак сме в бъдещето, а Васил е крайно пестелив на технологични иновации в света, който гради, по-скоро е налице видима деволюция в това отношение. Реално той е написал една интелигентна антиутопия, която крещи истините за нашето време. Маркери, в които да го разпознаем, има в изобилие, но може би най-забавно ми беше, когато героите влязоха в един от бежанските градове – и установиха, че хората, с които се разминават, няма да ги нападнат в миг, о, чудо.

    „Екс орбита“ е предизвикателство. Има нужда от повече такива. Вярвам във Васил и само ще си пожелая да напише онова продължение на „Апарат“, което ми се чете, както и да има търпението да прехвърля необузданото си въображение на хартия така, че да прави читателя съпричастен. Емоционално не изпитах особена привързаност към героите му, а това е нужно за това съпреживяване, което е магията на литературата. Точно това е „екс орбита“, ако мога да намигна към автора – единението на гласа и идеите на писателя и този, който ги приема за свои доброволно, отказвайки се временно от своето Аз.

  Две подробни ревюта, от които може да научите и повече за сюжета, има в „Книжен Петър“ и в „Библиотеката“, а още едно мнение открих в stealth’s blog.

Поръчай с безплатна доставка.
Поръчай с безплатна доставка.